Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Но Джеймс мразеше Дрю най-много заради начина, по който се бяха запознали с Деби: веднага след завършването на гимназията, когато той и Шийла бяха разделени за близо година. Тя излизаше с някакъв кретен, който учеше право. Дрю беше най-добрият приятел на кретена.

Всеки път, когато ходеха на вечеря у Деби и Дрю, Джеймс усещаше, че не спират да изтъкват колко добре си живеят, че скоро щели да си купят вила. За нещастие Шийла и Деби бяха близки и се виждаха често. Според него Деби използваше всяка възможност, за да го плюе пред нея, но съпругата му твърдеше, че това било нормално при сестрите.

Шийла беше трупнала няколко килца след раждането на момчетата, най-вече на корема, и се притесняваше, макар да беше красива като в деня, когато я видя за първи път. Купуваше си видеокасети с упражнения и се шегуваше, като казваше на децата: „Погледнете мама, има си второ дупе отпред.“ Затова пък Деби се стараеше като луда да остане слаба. За нея това бе работа на пълен работен ден — всяка сутрин ходеше на аеробика, тичаше, два пъти в седмицата посещаваше часове по нещо, наречено джазерсайз, за което се докарваше с ярко цикламени гети и черно трико, а после лягаше в солариума поне за половин час. Независимо от това, все се оплакваше на Шийла от теглото си, от което тя се чувстваше още по-зле. Миналото лято Деби се върна от екскурзия в Хаянис с подарък за Шийла: картина с хипопотам в бански над думите „Не ми скривай слънцето“.

— Нали е много смешно — настоя Деби. — Купих и за себе си.

Когато видя колко се обиди съпругата му, на Джеймс му се прииска да удари шамар на сестра й или — тъй като никога не би ударил жена — на Джон Траволта.

Изчака водата да заври и си наля кафе. Дръпна чиста кърпа от купчината на масата в трапезарията и надникна в хола, където бяха сложили коледната елха, килнала се на една страна. Шийла беше луда по Коледа. Беше закачила гирлянди навсякъде и от цял месец пееше коледни песни. Джеймс излезе и купи елхата в първата сутрин, когато ги пуснаха в разсадника. Беше малка и те я задушиха със златни гирлянди, чиито нишки понякога се виждаха и в косите на момчетата, и в джоба му, и полепнали по подметките на обувките му. Миналата година изчакаха Бъдни вечер, защото тогава всички елхи се продаваха на половин цена, но тази година беше твърдо решен да й осигури съвършения празник, каквото и да му струва.

Качи се към банята и спря пред вратата на момчетата. Надникна. Гърдите им се вдигаха и спускаха ритмично; ароматът на сън се усещаше в стаята. Паркър беше подредил в спретната редичка до главата си четири костенурки нинджа. Винаги настояваше Джеймс да пожелае на всяка от тях „лека нощ“.

— Сладки сънища, Рафаело — започваше Джеймс и вдигаше пластмасовата фигурка към лампата, преди да я пъхне под завивката и да посегне към следващата.

— Микеланджело, знам, че си купонджия, но е време за лягане.

Паркър се заливаше от смях. Беше много лесно да го разсмееш.

Вечерите, когато оставаше сам вкъщи, Джеймс хранеше момчетата с размразени рибни пръстчета или затопляше в микровълновата пилешки хапки с кетчуп и към седем ги слагаше да спят. Четеше им приказки и им пееше — „Черно птиче“, „Норвежка гора“, все тъжни, мрачни песни, напълно неподходящи за деца, но те, изглежда, не обръщаха внимание на думите. След това оставаше да ги гледа как спят, понякога по половин час.

Сега, през отворената врата в другия край на коридора, видя как Шийла се намести под завивките. Тръгна към спалнята и дюшемето проскърца под краката му.

Шийла рязко вдигна глава.

— Аз съм — успокои я той.

— Здравей, миличък. Не съм те чула, когато си влязъл.

Той отиде при нея и седна на крайчеца на леглото.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

— Не си ме уплашил. Колко е часът?

— Почти пет и половина.

— Панталоните от униформата ти са в сушилнята — рече тя. — Закачила съм ризата ти в мазето.

— Благодаря — отвърна той. — Казаха, че днес щяло да натрупа още трийсет сантиметра сняг.

Тя въздъхна.

— Господи!

— Ужас.

Паркър изтопурка по коридора и влезе в стаята им, като примигваше сънливо.

— Остава само ден до Коледа, мамо! — предупреди той. — Колко часа има?

— Двайсет и четири. Върви да си легнеш, миличко — нареди Шийла. — Много е рано.

— За мен не е много рано — отвърна гръмко Паркър.

— За мен обаче е рано — отвърна тя. — По-тихичко, да не събудиш бебето.

— И за тати не е много рано. Ще ми почетеш ли нещо смешно, преди да излезеш, тате? Знам, че трябва да ходиш, но само две приказки. — В гласа му се прокрадна плаха надежда, сякаш бе поискал луната.