На Западна седемдесет и четвърта улица слезе от таксито и се озова под августовското слънце. В едната ръка носеше куфара си, а с другата придържаше кафяв плик с покупки. Блокът, в който той живееше, се извисяваше над нея и хвърляше сянка на тротоара. Сградата си имаше име, „Уилфред“, и всеки път, когато го чуеше, тя си представяше възрастен господин с оредяла коса и пура. Ню Йорк й се струваше мъжки град, пълен с високи здания и остри ъгли, нямаше никаква мекота.
— Добрутро — поздрави портиерът руснак, когато отвори стъклената врата. — Имате ли нужда от помощ с багажа?
Тя погледна ръката в бяла ръкавица, стиснала медната дръжка.
— Не, благодаря.
— Пи Джей вече отиде на работа — уведоми я той.
По настояване на Пи Джей всички портиери го наричаха на малко име. Това винаги я изненадваше. Струваше й се твърде интимно, прекалено натрапчиво.
— Знам — усмихна се тя. — Имам ключ.
Той я погледна подозрително и тя се запита дали Пи Джей не му е разказал всичко. Представи си го как се клатушка пиян на връщане от някой бар и прегръща портиера през раменете. „Приятелю, да знаеш само какво имам да ти разправям.“
Може пък портиерът сам да бе забелязал отсъствието й. Той не беше дежурен вечерта, когато тя си тръгна преди две седмици. На работа беше по-възрастният, ирландец, който сведе глава, докато тя излизаше разплакана с багажа си. Сигурно портиерите обсъждаха всички в блока. Докато тя живееше тук, бяха виждали годеника й да влиза и излиза с друга жена — колко ли пъти се беше случвало? — въпреки това винаги й се усмихваха и пазеха тайната на Пи Джей.
През последните няколко месеца, още преди всичко да рухне, домът й в Париж на четвъртия етаж в типична сграда стил Хаусман, в седми арондисман, бе започнал да й липсва. Сградата от 1894-та се намираше на Рю дьо Гренел, непосредствено до Рю Клер, квартал, който открай време й се струваше ужасно буржоазен. Съпругът й наследи апартамента, когато родителите му отидоха да живеят в провинцията. Беше просторен — с четири спални, приемна, хол и кабинет. Делфин никак не го харесваше. Дори след като подмени голяма част от мебелите стил Луи XVI с модерни, с изчистени линии в бяло и сиво, и натъпка книгите си в библиотеката до книгите на Анри, понякога се чувстваше като гостенка. Сега обаче изпитваше необяснимо желание да се върне. Искаше й се отново да се отпусне във ваната с лъвски крачета, да се качи в асансьора с черната метална решетка, която трябваше да затваря и отваря със сила.
Странно как те обзема копнеж по неща, за които никога не те е било грижа. Понякога й липсваше някое кръстовище или парфюмериен магазин, старците, които всеки следобед играеха boules 1 1 Топчета (фр.) — Б.пр.
на Еспланад дез Енвалид. Макар и рядко, й се приискваше да застане на comptoir 2 2 Щанд (фр.) — Б.пр.
в кафенето, където понякога се отбиваше сутрин, докато беше на двайсетина години, или да види децата, които ядяха сладолед във фунийки, оформени като цвете, както бе станало модерно точно преди да замине.
Влезе в мраморното фоайе на „Уилфред“ и, както обикновено, то й се стори прекалено студено. След всичкото това време така и не свикна с манията на американците към климатиците. Работеха във всеки магазин, във всеки вагон на метрото — истинска екологична катастрофа. Очевидно бяха задължителни за комфорта на американците. В апартаментите хората закачваха грозни метални кубове на первазите, които използваха огромно количество електричество, за да напълнят стаята със студен въздух. Задните части на тези кубове висяха от хиляди прозорци из целия град; през цялото лято кондензацията от тях капеше по главата ти, докато вървиш по тротоара. И с това не можа да свикне.
Не свикна и с порциите, които се сервираха в ресторантите. Храната бе достатъчна за цяло семейство, а бе поднесена на един човек. „Опаковайте ми остатъка за вкъщи“. Ами сервитьорите — дори не те изчакваха да си доядеш, за да ти грабнат чинията, още преди да поднесеш последната хапка към устата си, или те изпровождаха навън в мига, в който платиш сметката, и не се интересуваха дали си изпила кафето.
Ами кафето! Истинско нашествие на „Старбъкс“. Жени в панталони за йога поръчваха лате сутринта, без дори да са си сложили грим, косата им беше прибрана на рошав кок, сякаш току-що се бяха събудили от дълбок сън и някой ги беше заставил с пистолет да се юрнат навън. При мъжете беше още по-зле. Косите им бяха подстригани като каски, всички бяха с бирени шкембета, а пък обувките… Във Франция обувките на мъжете бяха от мека кожа, с тънки като хартия елегантни подметки и заострени носове. Тук приличаха на лодки.
Читать дальше