Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Той бе съсипал съвместния им живот, а сега единственото, което го интересуваше, бе, че тя сигурно го мрази. Как бе възможно да се влюби така силно в този жалък страхливец? Как можа да рискува толкова много?

Асансьорът я остави на шестнайсетия етаж. Тя вдъхна познатия мирис на почистващ препарат и наскоро изчистен с прахосмукачка мокет, докато вървеше към апартамента и пъхаше ключа в ключалката. След последната им разправия той не си го поиска, а тя не предложи да го върне — нито ключа, нито пръстена. Задържа и двете. Днес, на тръгване, щеше да остави ключа и да прати по пощата пръстена на майка му веднага щом пристигнеше там, за където се беше запътила. Можеше да го изпрати и от Ню Йорк, но от американските пощи и мърлявите служители, които се държаха така, сякаш говори на латински, я побиваха тръпки.

— Не ви разбирам — отговаряха грубо и тя усещаше как се изчервява от неудобство, докато зад нея се трупаше дълга опашка непознати.

В апартамента цареше тишина, единствено кучето Чарли се дотътри откъм банята. То наклони любопитно глава, след това се върна да легне на хладните плочки. Пи Джей беше луд по него. Сподели с нея, че кучето му напомняло за по-простички времена, когато е тичал из двора на родителите си в Охайо.

Пускаше животното да спи в леглото му. Веднъж, когато имаше представление с филхармонията на Лос Анджелис, пътуваха с автомобил и отсядаха в противни мотели, защото той категорично отказа да го остави в багажното отделение на самолета, а единственият човек, на когото имаше доверие и оставяше къщата, беше заминал. Делфин не обичаше кучета, нито пък хора, побъркани по тях. Кучетата искаха много грижи, за тях господарите им бяха богове. Сега вече й беше ясно, че Пи Джей е точно човекът, който би поел подобен ангажимент.

Мина през антрето и остави куфара си на пода, преди да влезе в хола. Страдивариусът си имаше почетно място, изправен на стойка в един далечен ъгъл. Тази сутрин Пи Джей водеше майсторски клас в „Джулиард“. Сигурно бе взел по-малко впечатляващ инструмент, въпреки това изключителен — може би цигулката Гуаданини.

Делфин си спомни, че беше видяла часа, записан с червено на календара му, по средата на дни без ангажименти. Беше се зарадвала на празните дни и си бе представила какво ще правят през тази свободна седмица. Той пътуваше толкова често, имаше по петдесет концерта на година. Тя мечтаеше за време, когато темпото им на живот щеше да се позабави. След няколко години можеха да му предложат място в престижна консерватория и тогава нямаше да пътува толкова много.

Това бяха мислите, които я вълнуваха допреди две седмици. Невероятно колко бързо се променя животът, при това без никакво предупреждение. Може би все пак имаше предупреждение. Точно така.

Делфин пристъпи до цигулката. Тъкмо Страдивариусът ги беше сближил. Познаваше инструмента по-отдавна от него. Беше красив. Най-изящният, който бе виждала, изработен от самия майстор през 1712-а. Когато Пи Джей свиреше на него, един-единствен инструмент превръщаше музиката в симфония, изпълнявана от оркестър.

Критиците не спираха да редят хвалебствия за уникалния му начин на свирене, който бил технически съвършен, но изпълнен с въображение. Наричаха го Виртуоза, защото нито един друг жив концертираш цигулар не свиреше като него. В изпълненията участваше цялото му тяло, движеше се под напора на ритъма, косата му падаше над очите с всеки замах на лъка. В най-емоционалните моменти притискаше бузата си към цигулката и затваряше очи като момче, което се опитва да се зарови във възглавницата. Усмихваше се, когато свиреше. Насаме може и да се оплакваше — и от пътуванията, и от напрежението, на което беше подложен, — но излезеше ли на сцената, отлиташе далече от всички грижи. Преди Делфин си мислеше, че това е доказателство за любовта му към изкуството, но сега бе наясно, че е по-скоро свързано с умението му да заблуждава хората.

Отиде в кухнята и остави кафявия плик на плота. Тук беше чисто и спретнато и тя остана изненадана. Следващата мисъл й подейства като удар в корема. Естествено. Той държеше да е хубаво за нея.

Когато се нанесе, имаше неща, които нямаше как да знае за него; още не бяха прекарали достатъчно време заедно. Пи Джей обикновено пускаше звука на телевизора на максимум, когато си беше вкъщи, и го оставяше включен заради кучето, когато излизаше. Сътворяваше небивал хаос, без дори да забележи, и пълнеше мивката с чинии.

Щом видя апартамента, Делфин едва не се разплака. Когато й каза, че има голям едностаен апартамент в хубава сграда в стил ар деко в Ъпър Уест Сайд, очевидно бе пропуснал да спомене, че е обзаведен като стая в общежитие. Имаше диван тип футон, разположен на сравнително малко разстояние от най-големия телевизор в света, а от двете му страни се мъдреха каси за мляко. В спалнята се виждаха матрак, проснат на пода до напукана тоалетка, библиотека, която беше взел от боклука в деня, когато се е местил, и две яркооранжеви седалки от микробус, за които дори бе платил — любимата му рок банда била в града и решили междувременно да си вземат автобус за турнетата.