Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Ще закъснееш — предупреди Шийла. — Паркър, връщай се в леглото.

Тя все повтаряше, че Джеймс я превръща в лошото ченге, като влиза в ролята на суперзабавното. Но как да не изпълниш толкова мила и незначителна молба?

— Само едничка — молеше Паркър. — „Семеен цирк“ или пък „Гарфийлд“.

— Само една — съгласи се Джеймс, макар и двамата да знаеха, че ще му прочете всичките приказки. Хвана сина си за ръка и го поведе към коридора, после надолу по стълбите.

— Ще говориш ли с различни гласове, тате?

— И още как.

Паркър грейна.

— Мама не може да прави гласовете.

Шийла се обади от банята.

— Чух какво каза!

Джеймс долови усмивката в гласа й и прошепна:

— Разбира се, че може.

Паркър изпъна гръб, както правеше винаги когато беше с братовчедите си. Поклати глава и каза многозначително:

— Разбира се.

След това попита:

— Тате, дали Дядо Коледа ще ми донесе робота Роли?

Роботът Роли се намираше много трудно. Във всички магазини за играчки в Масачузетс казваха, че на трети януари ще получат нова доставка. Като че ли беше притрябвал на родителите на трети. Джеймс и Шийла се бяха побъркали към средата на месеца. И заедно, и поотделно бяха ходили чак до Устър, спираха във всеки магазин по пътя, дори в железарските, макар да знаеха, че е безсмислено. Най-сетне той намери един, пъхнат зад масажорите за гръб в „Рейдио Шак“ на Саут Шор Плаза. Може би някой нарочно го беше пъхнал там или Господ най-сетне бе решил да му улесни живота. Независимо от причината, той не можа да обясни чистата, неподправена радост, която го завладя в онзи момент. Имаше чувството, че нищо не е в състояние да го спре. Все едно бе изобретил пеницилина.

Паркър беше в стаята си, когато същата вечер Джеймс се прибра у дома и съобщи новината на Шийла.

— Открих нещото — похвали се той.

— Какво?

— Купих нещото. — Ако го беше казал преди двайсет години, тя щеше да реши, че се отнася за бира, може би за джойнт, но сега веднага разбра за какво говори.

— Боже! Ти си моят герой.

Сега той се обърна към Паркър.

— Зависи дали ще слушаш мама, докато съм на работа.

— Ще слушам — обеща искрено Паркър.

— Значи има голяма вероятност да го получиш.

— Ихааа! — изкрещя Паркър колкото сили имаше.

В този миг писъкът на Дани проехтя в къщата. Роки заподскача по стълбите и започна да вие в знак на солидарност.

— Започва се! — въздъхна Шийла. След малко изскочи в коридора, като си обличаше халата. Приличаше на ангел.

Роклята беше стара и вталена, на майка й: тъмносиня, на малки светлосини цветчета по полите и на гърдите. Имаше тънък кожен колан с цвят на безоблачно небе. На Делфин й се струваше, че помни кога майка й я е обличала, въпреки че както и при всички останали спомени, свързани с нея, най-вероятно си въобразяваше.

Рано сутринта сгъна внимателно роклята и я уви в опаковъчна хартия, преди да я пъхне в куфара с останалите й неща. След това обаче реши да я пробва. През последните две седмици беше отслабнала. Дори след като стегна колана, той й висеше на талията.

Сложи си ретро обувки на „Шанел“, които беше купила в бутик на Рю дьо Паси, докато беше в университета, преди двайсет години. Поне десет пъти беше сменяла подметките им.

Бе облечена със същия тоалет в нощта, когато се качиха на самолета от Париж за Ню Йорк. Стискаше ръката на Пи Джей от излитането чак до кацането. Спомняше си как гледаше сградите под тях, които искряха като играчки, и се чувстваше малка и крехка до мъжа до нея. Диамантеният пръстен, който той й подари, проблясваше на пръста й. Стана й идеално, сякаш бе правен специално за нея, въпреки че беше поне на сто години.

Когато тръгнаха да слизат от самолета, стюардесата докосна рамото й, стиснала в ръка пуловер.

— На съпруга ви ли е?

Делфин не я поправи и не обясни, че са годеници. Много й хареса как звучи. Съпругът ви. Животът беше пред тях. Пи Джей помагаше на възрастна дама да свали претъпкана чанта, пъхната в отделението над седалките — беше метър осемдесет и шест, с широки рамене и едър, мускулест гръб. В черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Всеки път, когато го видеше, притаяваше дъх.

Делфин не беше изпитвала подобно чувство досега. Заради него изостави целия си живот — и бизнеса, и дома, и брака с Анри.

От онази нощ бе минала едва година. Тъкмо заради това болката й беше по-силна; изминалото време й се струваше съвсем кратко. Беше тръгнала по път, за който историята бе доказала, че води до катастрофа. Въпреки това се прояви като съвършената егоистка и повярва, че в нейния случай всичко ще бъде различно.