Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

И срещна очите му: очи на пребито кученце, което търси закрилата на добрите хора. Пред него белият лист на тетрадката беше все тъй непокътнат. Валери ненадейно си спомни оная сцена на нападението на Осоговския тигър: удара под диафрагмата, скока на Тото, борбата, победата, бягството на тигрите… И неочаквано, под напора на някакво неясно още чувство, направи нещо, което не бе правил никога. Написа в тетрадката си решенията на трите задачи, след това преписа всичко много ситно върху последния лист, откъсна го и незабелязано го бутна пред Тото.

Отначало Черния войвода не повярва на очите си. Дълго не пипна листа и ту поглеждаше към него, ту към Валери, ту към инженер Пройко, който чистеше лулата си. После изведнъж разбра и трескаво започна да пише.

Звънецът удари, когато успя да сложи последната точка. И докато другите предаваха тетрадките си, той смачка спасителния лист на топчица и го пъхна в устата си. Така, с подути бузи, остави тетрадката върху бюрото на инженер Пройко и хукна навън.

През междучасието дълго се въртя около спасителя си с намерение да му каже нещо, но Валери беше твърде зает с Елка. Двамата се разхождаха сред цветята, говореха си нещо много сериозно и от време на време ужким случайно си докосваха ръцете. Тото усети в сърцето си леко присвиване, но не се намеси. А когато отново влезе в клас, не се и опита да направи онова, което вършеше всеки път, ей тъй, просто по навик — да щипне Валери по бедрото. Кротко седна и остана тъй дълбоко замислен, сякаш се мъчеше да проумее някаква много сложна задача, която му поставяше не инженер Пройко, а самият живот.

Тогава влезе Гърбатко. Всички наскачаха от чиновете си, всички с изключение на Пепи, който многозначително се усмихваше.

Класният бе много бледен, дрехите му висяха като чужди, а гърбицата го смазваше още повече. Но проницателните му очи бяха все тъй весели, бодри и добри.

— Е, термалийци, как върви животът? — попита той.

В отговор термалийци го наобиколиха и му изсипаха всичко, което се бе случило през неговото отсъствие, с изключение, разбира се, на тайните тренировки с Пепи. Той слушаше, удивляваше се, одобряваше, поздравяваше. Когато историите се поизчерпаха, той каза:

— Термалийци, имам новина за вас. Но най-напред седнете!

Седнаха.

— Та, ето какво: вчера разговарях с директора на археологическия музей. И получих разрешение да устроим експедиция в подземията на Улпия Термалия. Ще ни окажат пълно съдействие — водачи, екипировка и всичко останало. Какво ще кажете?

VI б клас ревна от възторг. Не ревяха само четирима — Валери, Спас Дългия, Елка и Белия облак. Те седяха неподвижни и горестно си мислеха, че проектът им да слязат първи в Улпия Термалия отива на вятъра. Гърбатко не забеляза мълчанието им и продължи:

— И знаете ли какво ще търсим там?

— Съкровището на цар Михаил! — извика Пепи, като не се сдържа.

Нови ревове и нови тропания по чиновете.

— И за какво ни е нужно съкровището? — не преставаше, Гърбатко.

— За турнира! — не се сдържа пак Пепи.

— Точно така! За награда на победителя на турнира. Трябва да ви призная, че докато лежах в болницата, все за турнира си мислех и реших, че като оздравея, непременно трябва да го осъществим… Аз даже написах и проектодоговор. Искате ли да го прочета?

И прочете текста, който бе съчинил заедно с Пепи. Бе кратък и съдържаше само три параграфа.

Първият постановяваше, че „шахматният клуб «Абдул-Аба» и отборът по борба «Дан Колов» ще се срещнат на исторически турнир по двете спортни дисциплини не по-късно от края на учебната година“.

Вторият параграф формулираше основните правила на турнира. Подчертаваше се, че „срещите трябва да се водят само между противници от равностойни категории и разреди“, и се препоръчваше на членовете на двете страни „да положат усилия за постигането на съответните минимуми“.

Третият параграф определяше наградата: правото на победителя да предаде съкровището на цар Михаил, когато то бъде открито, на музея.

На края след общите пожелания за спортсменство беше оставено място за подписите на главния съдия и ръководителите на договарящите страни.

— Кой ще бъде главен съдия? — попита Спас Дългия.

— Добромир! — провикна се ехидно Белия облак. — Той е винаги неутрален.

— Аз пък предлагам Пепи — рече Гърбатко. — Той не членува нито в „Абдул-Аба“, нито в „Дан Колов“. Нали така?

Откъм двата лагера дойдоха заглушени хихикания и викове: „Дадено! Съгласни! Нека е Пепи!“