Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Навярно ако бе подозирал какво му предстои, едва ли щеше да поеме двойното бреме на треньор по борба и инструктор по шах. Но бе вече изиграл първите ходове и бе потънал в такъв сложен мителшпил, че връщане назад нямаше, освен ако се признаеше за победен.

Но Пени никога не се признаваше за победен. Не се призна и сега. Обратно, уверено се движеше напред, балансирайки по ръба на пропастта между борбата и шахмата, и проявяваше чудеса от енергия, изобретателност и дързост, като едновременно спазваше и нарушаваше клетви. Само че престана да снима, да събира марки и минерали, престана даже да чете…

Напрежението започваше сутрин рано, когато правеше своя крос из гората. Бягаше сам, изолиран от всички. Един-два пъти неутралният Добромир се опита да го привлече в хора с обещание, че ще му даде да пее солова сопранова партия, но Пепи го отряза, като му заяви, че неговият глас сега мутира и не се знае дали и в бъдеще ще остане сопран.

Напрежението растеше в клас, където противниците от двата лагера от страх да не се разконспирират даже не му подсказваха, и той бе принуден да разчита единствено на себе си.

То ставаше още по-силно следобед, когато данколовци слизаха в Педагогическата стая, а абдулабайци се уединяваха сред разкопките. През тия минути Пепи буквално си умираше от желание да тръгне с шерифите на лов за осоговски тигри. Но не отиваше. Пазейки се да не го забележат, той изтичваше към развалините, където вече го чакаха. И почваше серията от сложни ходове.

Първи ход — Пепи строяваше шахматистите и ги подлагаше на такава физическа обработка, че те започваха да кълнат деня, в който са се родили. Караше ги да тичат до припадък, да лазят като гущери, да скачат по 300 пъти, да се премятат презглава, да ходят на ръце, да правят мост на гръб, да се повдигат едни-други, да се тръшкат по тревата, да си извиват главите, докато им се завиеше свят и прочее, и прочее… На края падаха изтощени и плезеха езици като пребити песове, но Пепи не ги щадеше и само като си помислеше за патрулиращите в града шерифи, с яростни викове отново ги вдигаше и започваше всичко отначало.

— Ох, слабички сте ми вие! — оплакваше ги той, като опипваше мускулите на курсантите. — Все шахматисти с големи глави и хилави тела. Така не може! Трябва да ядете повече, за да стигнете категориите, иначе за нищо няма да ви бива. Вижте ме мене! — И вадеше бисквитче и си го гризкаше. — Искате ли?

Шахматистите с големите глави и хилавите тела биваха така капнали, че хич не им беше до ядене. Единственият, който приемаше поканата, бе Валери. Потен и задъхан, той трескаво гълташе, ослушваше се в шумовете на стомаха си, за да чуе дали храната се превръща в енергия, а енергията в мускули.

Пепи беше доволен от него. Валери отдавна вече не хленчеше, изпълняваше точно всички упражнения, а от време на време дори изненадваше треньора си с някоя нова хватка, която я нямаше в никакво ръководство. Веднъж Пепи го потупа по рамото:

— Гросмайсторе — каза той, — ако си все така прилежен и послушен и нанкаш добре, скоро ще те провъзглася за борец от категория до 48 килограма.

— На колко е Тото?

— На 64.

— Значи, още 16 кила! — отчаяно въздъхна Валери.

— Нищо. Ванко-56 напълня за една година цели 17 кила.

— Наистина ли?

— Честна пионерска! Сутрин, обед и вечер се тъпчеше с шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва, а в промеждутъците си хапваше хляб и сирене. Майка му всяка неделя му пращаше по един грамаден колет.

— Мама и татко са в Куба…

— Купувай си от гастронома!

— Нямам толкова пари.

— Кой ти е крив, като ги харчиш само за етюдни книги? Виж ме мене, всеки ден си купувам по една кутия бисквити.

Валери се позамисли.

— А не може ли Тото да поотслабне малко?

— Убиваш ме! Че за какво ще отслабне? За да се бори с тебе ли? Виж, ако беше заради някой шампион от по-лека категория, като нищо ще отслабне.

Същия ден Валери се отби в гастронома на площада и с последните си левчета накупи шоколад, бадеми, тахан-халва и луканка. И бавно ги задъвка, защото бе чел някъде, че добре сдъвканата храна се усвоява по-пълноценно от организма.

Втори ход — след тренировката по борба с абдулабайците идваше редът на шахмата. Прехвърляха се около саркофага на Касиус Клей, разтваряха табла и Валери анализираше последната партия на Виктор Корчной.

Тогава Пепи от строг учител се превръщаше в прилежен ученик. С внимание следеше лекциите на доскорошния си чирак и се задълбочаваше в пленителната игра на мисли. И се „бореше“ на шах. С Белия облак, със Спас Дългия, с Елка, въодушевено, със страст, до самозабрава. И биеше! Биеше все по-често и тогава потриваше ръце, премяташе се през глава и почваше пак. Скоро започна да матира всички, с изключение на Валери.