Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Кога ще стана разредник? — полита го той веднъж.

— Научи ли наизуст шахматния кодекс?

— Уха! Искаш ли да ти го изрецитирам? Чуй! „Международен гросмайстор е всеки състезател, който е участвувал в четвъртфинален мач от турнира на кандидатите и е постигнал в него най-малко 40% точки…“

— Щом като знаеш толкова, там пише кога можеш да станеш разредник. Освен това трябва да ме биеш шест пъти поред.

— Това го няма в кодекса!

— Ако искаш! Иначе няма да те предложа за разредник.

Пепи го измери критично от глава до пети и тъпичко произнесе:

— Глей го ти какъв е станал! Също като Роберт Фишер!

Валери не разбра — упрек ли има в тия думи или похвала, и затова предпазливо попита:

— Като Роберт Фишер ли?

— Ами да! И той като тебе все се глезоти, с тоя не му се играе, оня не ще да види, пет милиона долара иска, за да се покаже на турнири, а на финала на световното първенство щял да излезе, ако претендентът се съгласи да бъде бит само с две точки.

— Ти пък откъде знаеш тия неща?

— Че аз чета вестници, не съм като тебе! И списания в библиотеката разглеждам всеки ден и даже списание „Шах-мати“ си купувам, дето пише статии лично Михаил Тал на руски език. Разбра ли?

Въпреки тия сериозни доводи, а може би тъкмо заради тях, Валери не отстъпи и повтори, че ще предложи Пепи за разредник само когато той, Пепи, успее да бие него, Валери, шест пъти поред.

Това бе жестоко условие, но кандидат-разредникът не се отчая. И вечер, докато другите зяпаха телевизия, той отваряше сборници и зубреше, зубреше дебюти, мителшпили, ендшпили, толкова повече че всеки ден трябваше да бъде готов за третия ход, който настъпваше след заниманията с абдулабайците. Това бяха най-напрегнатите часове. Пепи се измиваше набързо и посрещаше завръщащите се от града шерифи, за да пристъпи към посвещаването им в тайните на шахматното изкуство.

Това беше един странен процес на прехвърляне на току-що заученото от Валери към главите на борците. А беше трудно, дяволски трудно! Данколовци и особено Тото нямаха навика да мислят отвлечено. За тях действителността в спорта представляваше моментната хватка, бързото поваляне на противника, изненадващата контраатака. Да си представят какво ще се получи върху таблото след два, три или четири хода не беше по силите им.

Ала Пепи беше търпелив, по десет пъти повтаряше един и същи ход, по двайсет пъти анализираше някоя интересна комбинация и постепенно, но сигурно вкарваше в мозъците на учениците си идеи, които след това не ги оставяха на мира.

И за кратко време постигна това, което даже Старика не очакваше: у борците се пробуди интерес към „борбата на шах“. И когато Пепи се яви на петата лекция, върху тепиха имаше не едно, а седем табла. Това бе победа!

Четвърти ход — привечер настъпваше последната фаза от сложната и комбинативна игра на Пепи: отборна тренировка по борба, този път под ръководството на Тото. Войводата никак не си поплюваше и изискваше от него онова, което следва да владее всеки борец, готвещ се за спартакиадата. А през тия часове Пепи вече припадаше от изтощение…

Краят идваше, когато не му оставаха сили дори да се довлече до трапезарията за вечеря. И отново сядаше сам, хапваше набързо и се прибираше в стаята си, за да се заеме с партиите на Алехин.

Този нечовешки режим трая седмици наред. Затова пък Пепи виждаше как буквално за дни абдулабайци заякват, а данколовци добиват в погледа си някакъв нов израз на интелигентност. Понякога даже му се струваше, че главите на борците са наедрели…

Пепи се радваше и гордееше с тези метаморфози. И вече съзираше далечния ден, когато ще може да хвърли върху тепиха Валери, а върху таблото Тото…

И веднъж, както си мислеше за това, той се сети за онова старо предложение на Гърбатко. Без да се колебае, изтича до болницата.

Сега вече не се кри от портиера, спокойно мина покрай будката, още по-спокойно изкачи трите етажа и влезе в стая №328 с букет червени рози в ръка (които бе успял да откъсне в банската градина под носа на пазача).

Гърбатко му се зарадва много, прегърна го, покани го да седне на леглото, почерпи го с цяла кутия шоколадови бонбони и го накара да му разкаже всички новини от интерната, ей тъй, бавно, подробно, с коментари. Пепи направи това сочно и с удоволствие. И едва на края, когато вече дежурната сестра надникна през вратата и го предупреди, че е време да си върви, той сподели с учителя своя план. Гърбатко го изслуша много внимателно, а проницателните му очи ту се смееха, ту припламваха с нежни огънчета, ту замислено потъмняваха. Когато Пепи завърши, той заяви: