Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Отлична идея, Пепи.

— Ще ми окажете ли съдействие?

— То се знае. Стига да изляза навреме оттук.

— Ама нали сърцето вече не ви боли?

Гърбатко тъжно се усмихна:

— Не, Пепи, не ме боли вече… Но я ми кажи ти по-добре, как вървят твоите лични работи? Снимаш ли? Получил ли си нови марки? Какво интересно си прочел напоследък?

Пепи изпусна такава трагична въздишка, че с нея всъщност каза всичко, но все пак добави:

— Нито съм прочел нова книга, нито съм намерил нови марки, нито пък съм направил нови снимки… Само се боря и играя на шах, играя на шах и се боря…

— Хм… това не ми се много харесва… — Гърбатко го погали по къдравата коса. — Но да се надяваме, че шахматно-борческата треска скоро ще спадне и ще се върнем към по-нормален живот… Я виж какво съм прочел аз напоследък!… — И показа книгата върху шкафчето. Беше „Има ли разум в космоса“.

Сините очи на Пепи заискриха.

— Еха! — възкликна той. — Ще ми я дадете ли да я прочета?

— Вземи я! — После Гърбатко се обърна към другите болни в стаята, и съобщи: — Другари, това е Пепи, моят най-добър приятел, ученик в „Термалия“.

Пепи се здрависа с всички и вече да излезе, приближи се отново до учителя и прошепна в ухото му:

— А клетвата? Какво ще правим, когато абдулабайци и данколовци узнаят, че непрекъснато нарушавам клетвата и че им изневерявам през цялото време?

Гърбицата на Гърбатко весело се задруса.

— Хм… — рече той. — Да ти кажа привичката, не виждам тук особена изневяра… Но ще решим и този въпрос, не се безпокой! Има време.

Пепи се върна в интерната, преизпълнен с надежди, като по пътя успя да изчете шейсет и две страници от книгата на Гърбатко.

На хоризонта се надигаха бури.

Всичко започна с едно неочаквано класно по математика. Инженер Пройко нахлу ураганно в клас, попита картечно:

— Готови-ли-сте-готови-ли-сте? — Заснова край чиновете, размаха като пистолет незапалената си лула, продължи бързо-бързо: — Ей, борци, четворка ви трябва, иначе директорът ще ви разгони! — Разтвори учебника и започна да диктува така, сякаш предаваше по радиото вълнуващ мач:

„16 работници построили кравефермата на едно ТКЗС за 8 дни при 7 и половина часов работен ден. За колко дни…“

Завърши, попита:

— Записахте ли всичко? — И пристъпи към втората задача:

„Три пионерски отряда брали шипки. Първият отряд набрал 30% от цялото количество, вторият отряд…“

— Записахте ли? Да? А ето и третата задача:

„Според изчислението населението на НРБ през годините на народната власт се увеличи от 7 884 600 души на…“

— Записахте ли? Ха да ви видя сега! Имате на разположение един час. Валери, не зяпай! Почвайте! И тишина!

Всички термалийци забиха носове в тетрадките, всички с изключение на един — Валери. Той бе решил задачите още докато инженер Пройко диктуваше, и сега му бе ужасно скучно. За записването на решенията имаше сума време и в момента си мислеше откъде да вземе малко левчета, че да си накупи пак шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва…

Защото оказа се, че консумирането на тия калорични храни действително бързо повишава теглото. При последното теглене в банята той тежеше вече 47 килограма и 300 грама! Предстоеше да гони 52, 57, 62 и дори 64 килограма и да излезе най-после срещу Тото!… Но, дявол да го вземе, откъде левчета? Той шумно въздъхна.

Сякаш в отглас отдясно долетя друга въздишка, но преизпълнена с неизказана мъка. Въздишаше Тото. Повдигнал дъгообразните си вежди почти до косата, захапал нещастно устни, той се взираше като слепец в празния и бял като първи сняг лист.

Валери почувствува злорадство. „Нека — помисли той, — нека! Уж всемогъщ господар на «Термалия», а трепери над три мизерни задачки като жалък заек от първи клас!“ И се обърна към другите.

Другите усърдно решаваха. Скърцаха пера, шумяха листове, сумтяха носове, плезеха се езици.

Белия облак нервно чорлеше бялата си коса.

Спас Дългия флегматично изписваше строгите цифри.

Пепи търкаше пета о пета и нахвърляше решението така, сякаш рисуваше картина.

Погледна и към Елка. Тя замислено разплиташе златната си плитка и смутено се усмихваше и в усмивката й той прочете молба — очевидно беше се запънала. Не се колеба никак. И като издебна едно обръщане на учителя, той попита с беззвучно отваряне на устата:

— Коя задача?

Тя посочи с пръсти: втората. Той кимна: готово! Изписа дебело върху дланта си главните уравнения на решението и я вдигна пред лицето си. Елка видя цифрите и за благодарност нежно трепна с клепачи. Топла вълна на блаженство обля Валери от глава до пети и за да не забележат червенината на лицето му, отново се обърна към Тото.