Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Той, разбира се, знаеше, че стига да поиска от Гърбатко, и ще получи каквото е нужно да тъпче абдулабайците поне още две-три седмици, но не можеше и да си представи дори, че ще влезе в стаята му, ще каже: „Моля, учителю, дай пари за бадеми!“, и учителят ще бръкне в джоба…

Тогава сядаше край масата пред Че Гевара и Гагарин, разгръщаше албума си, съзерцаваше скъпоценните марки от Гвинея-Бисау, и мислеше, мислеше…

Докато настъпи нощта срещу понеделник.

Дебелият Добромир отдавна вече спеше, когато Валери чу условния сигнал — мяукане на котарак. Отметна одеялото, тихо се изправи: бе готов, облечен и обут. Погледна през прозореца: долу чакаше Белия облак.

В същия момент Лори панически се разшава в кафеза:

— Крррадец! — съобщи той, верен на дълга.

— Шшшт! Тихо! Никакъв крадец няма!

Добромир се размърда, но не се събуди. Лори се успокои и тогава Валери с непозната по-рано гъвкавост се преметна през перваза.

Нощта бе светла, откъм града долиташе задавен джазов вопъл на тромпет, шумоляха боровете под топлия ветрец.

Край саркофага на Касиус Клей вече чакаха Елка и Спас.

— Произшествия? — попита шепнешком Валери.

— Няма — отвърна Спас Дългия.

— Призракът?

— Не се обажда.

— Добре. Да почнем!

Четиримата се запретнаха и с големи усилия поотместиха каменния похлупак на саркофага. Белия облак насочи вътре електрическото си фенерче и освети куп ботуши, чували, кирки, лопати… Нахлузиха ботушите, разпределиха манерките, торбите с храна, инструментите, фенерчетата. И тръгнаха.

Каучуковите ботуши, огромни и тежки, шумяха по камънака и четиримата няколко пъти се спираха, за да се ослушат, ала нищо обезпокоително нямаше.

След минута опряха до решетката на Галерията на призраците. Спас Дългия и Белия облак подкопаха земята около нея, поразчовъркаха хлабавите жлебове и я изтръгнаха от рамката. Дупката се откри — черна и заплашителна. Пътят към недрата на Улпия Термалия беше свободен.

— Ей, Спасе! — прошепна Белия облак. — Сигурен ли си, че е тука?

— Тука е. Не помниш ли какво казва монахът Андроникий? „И ще влезете в голямата дупка, що се намира на 30 разкрача югоизточно от старата римска баня…“ Колко пъти съм броил крачките! Това е, друго няма!

И като се наведе, пръв се провря в галерията.

Острият жълтеникав лъч на фенерчето прониза мрака. Отпред се очерта тесен, нисък тунел със стърчащи отвсякъде коренища.

— Идвайте! — прошепна той, но гласът му закънтя като в бъчва и той млъкна.

Влезе Елка, след това Белия облак, накрая Валери.

— Пестете светлината! И мълчете!

— Заради призрака ли? — треперливо попита Белия облак.

— Не, а да не ни чуят горе. Галерията е като тръба и увеличава всеки звук. Хайде! — И тръгна напред.

След няколко секунди входът на галерията се превърна в синкава дупчица, която скоро изчезна в мрака, а след минута оттам престана да полъхва и свежият нощен въздух. Стана задушно, топло, завоня на развалени яйца. Фенерчето на Спас пълзеше по землистите стени, сред които се мяркаха белези на зидария — очевидно основи на древни постройки.

Отминаха едно разклонение, после второ, трето. Макар и приведени под ниския свод, те вървяха бързо, ботушите им се влачеха по земята, кирките и лопатите се блъскаха в издатините. И колкото по-навътре влизаха, толкова галерията се наклоняваше надолу, сякаш, прорязвайки целия хълм, се насочваше към полето и града.

— Чакайте! — прошепна Белия облак и взе да души: — Мирише ми на баня.

— Каква ти баня тук бе! — изсмя се Спас Дългия.

— Банята на Абдул-Аба! Нали е била под земята?

— Стига приказки! Давай напред, че нямаме време!

В този миг се чу тъп удар, после още един — сякаш някой гигант с каменни пети крачеше в галерията: туп-туп-туп… Четиримата замряха, фенерчетата угаснаха. После пак: туп-туп! Туп-туп!… Все по-близо и по-близо, като че гигантът пристъпваше към нашествениците, осмелили се да нарушат неговите подземни покои.

Изведнъж отново, този път съвсем близо, до самите крака на Валери: туп-туп! Той се вкамени, поиска да извика, не можа и неволно натисна копчето на фенера. Светлинната падна върху две купчинки пръст. И веднага разбра.

— Срутвания! — произнесе дрезгаво той. — Вижте! — И показа свода, където се бяха образували две неравни дупки. — Трябва да се пазим, да не ни удари и даже затрупа!

Облекчено си поеха дъх и продължиха напред. През кратки интервали до тях долитаха тъпите удари: туп-туп!, но не им обръщаха вече внимание.