Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Внезапно Елка се спря:

— Тихо! Чуйте!

Ослушаха се. От далечината, като че от самите недра на земята, проникваше едно постоянно, глухо шумолене, сякаш някое чудовище болезнено пъшкаше.

— Призракът! — едва издъха Белия облак.

Отново фенерчетата угаснаха. А пъшкането стана още по-отчетливо. Бялата коса на Белия облак се изправи на главата му.

Потраяха няколко минути абсолютно неподвижни. Пъшкането не преставаше, все тъй болезнено и равномерно.

— Ще продължим ли? — прошепна Спас.

— Да почакаме малко, а? — предложи Белия облак.

— Ама че сте били юнаци! — едва не се провикна Елка, светна, избута Спас встрани и тръгна напред. — И да има призраци, какво от това? Те не са материални и нищо не могат да ни направят! Това съм го чела в една книга!

Юнаците нерешително я последваха.

Вървяха още няколко минути бавно, предпазливо. Призраци не срещнаха, но миризмата на гнили яйца ставаше все по-остра, горещината по-тежка, а болезненото пъшкане така ясно, като че съществото, което го издаваше, се бе притулило зад самите стени. В мрака се носеха изпарения и в жълтеникавата светлина на фенерите добиваха такъв зловещ вид, сякаш идваха право от осмия кръг на Ада от Данте. Беше страшно.

И внезапно отново се сковаха. Лъчите на Елкиното фенерче опряха до нещо подвижно и лъскаво, което шумно бълбукаше от подножието на една скала.

— Вода! — възкликна тя.

— Реката! — викна радостно Спас. Наведе се, бръкна с пръст във водата. — И гореща! Също както пише Андроникий!

— Нали затова се казва Термалия! — обясни Валери.

— Значи, тя въздишаше! — въздъхна облекчено Белия облак.

Четиримата не откъсваха погледи от шуртящата вода, която, осветена от фенерчетата, се стичаше пред краката им като поток от разтопен метал.

— Да живее монахът Андроникий! — провикна се ентусиазирано Белия облак.

— Тихо!

— Какво тихо! Няма тихо! Щом като не е излъгал за водата, значи, не е излъгал и за съкровището. И никакви призраци няма! Давай напред!

И пръв нагази във водата.

Подземната река бе очевидно много гореща, защото топлината й проникваше даже през каучуковите ботуши. И колкото по-надолу и навътре се спускаше тя, толкова по-тясна и ниска ставаше галерията. На места абдулабайците трябваше да полагат неимоверни усилия, за да не се заклещят в някой остър ъгъл.

И когато изглеждаше, че става съвсем непроходима и се превръща в най-обикновен землен водопровод, галерията неочаквано се разшири, сводът се извиси и водата се разля по цялата ширина на пода. Отново можеше да се диша, макар че отвратителната миризма не отслабваше нито за миг.

Крачиха още стотина метра, когато пред тях се изпречи една ъгловата остра скала, която разделяше галерията на две: лявата — тясна и ниска, дясната — широка и висока. Водата се отклоняваше наляво и се стичаше шумно надолу.

Спас извади белия лист и с израз на дълбоко удовлетворение прочете:

— „И ще стъпите в горещата вода, и ще вървите по нея, дордето стигнете до Каменния чатал, що разделя реката надве, и ще тръгнете по левия ръкав, дордето стигнете до Голямата стена…“

— Гениално! — рече възторжено Белия облак. — Спасе, ти трябва да станеш изследовател на земните недра като ония от „Пътешествие към центъра на Земята“ от Жул Верн.

— Аз фантастични книги не чета! — отвърна флегматично Спас. — Да продължим!

И стъпи в лявата галерия. Но едва направил няколко крачки, отново спря: водата преливаше над кончовете на ботушите. Очевидно стените на галерията долу силно се стесняваха и образуваха нещо като дълбок канал.

— Ами сега? — попита Белия облак. — Барем да имахме лодка.

— Да тръгнем по дясната галерия! — предложи Елка.

— Андроникий изрично пише: „По левия ръкав!“

Дълго разсъждаваха какво да правят, търсейки изход от това почти безизходно положение.

— Сетих се! — каза Валери.

Фенерчетата с надежда се отправиха към него. А той, обвит в жълтеникавите изпарения, същински призрак, бавно изрече:

— Много просто: ще направим това, което прави офицерът, когато пред него се изпречи противникова пешка — тръгва по диагонала.

— Нищо не разбирам — каза Белия облак.

— Защото си нямаш понятие от шахмат, затова! Ще отклоним водата към десния ръкав и — готово!

— Гениално! — Белия облак разчорли коса от възторг.

Речено-сторено. Спас и Белия облак свлякоха с кирките камъни и пръст от стените, а Валери и Елка стъкмиха с лопатите истински малък яз, който бързо заприщи водата. След половинчасов труд реката се отклони към дясната галерия. В лявата остана да тече една незначителна, мътна вадичка. Абдулабайци стъпиха в нея.