Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Една дълга минута Валери мълча, обзет от непонятно смущение. Никога не бе виждал толкова хубави фотографии, струпани на едно място, макар че те далеч не можеха да се мерят с красотата на Бялата дама, изправена сред безкрайните шейсет и четири квадрата…

— Откъде ги имаш? — попита той.

— Мои са си — отвърна Пепи. — Сам съм си ги направил. С това. — И показа масичката пред мивката, скрита зад полуоткрехнатата черна завеса. Върху нея лежаха фотоапаратът ФЕД, легенче за проявяване на лента, буркани с химикали и един копирен прибор. — Сам си снимам, сам си обработвам. Научи ме Гърбатко. Той казва, че трябва да участвувам в градската изложба, но още нямам хубава лента. Виж, да беше Кодак! — И Пепи тъжно въздъхна. Но нещо се сети и бързо попита: — Слушай бе, нали баща ти е в Куба?

— Да.

— Да беше му писал да ми прати малко лента Кодак, а? Знаеш какви снимки ще направя тогава!

— Добре — промърмори Валери и обърна поглед към стената зад етажерката, по която със скоч бяха налепени всевъзможни изрезки от списания и вестници, изобразяващи някакви хора: млад мъж, вдигнал футболна топка над главата си, друг — леко брадясал, с барета и пура в уста, трети — в есесовска униформа, четвърти — стъпил на голям, дървен сал, и други, и други, от които позна само Гагарин, полулегнал в космическия си кораб, и Армстронг, стъпващ за първи път на Луната…

— А тия кои са? — попита той.

Пепи беше до немай-къде изненадан от въпроса.

— Че как бе? — прописка той със сопрана си. — Не ги ли познаваш? Та тоя с топката е Гунди, най-великият футболист на земята! Тоя с брадата е Че Гевара, дето го убиха фашистите в Боливия, тоя тук с есесовската униформа е капитан Клос, от телевизията, а това е салът. Контики, с който Тур Хейердал преплува Тихия океан чак до Великденските острови… Имам я даже и книгата, ако искаш, мога да ти я дам да я прочетеш.

И Пепи взе да търси в етажерката, чиито полици се огъваха под тежестта на протритите дебели и тънки томчета. Валери набързо прочете: Жул Верн, Карл Май, Елин Пелин, Иван Вазов, Аркадий Гайдар, Джек Лондон и още „Аелита“ и „Островът на съкровищата“, „Човекът-амфибия“ и „Апостолът на свободата“, „Под игото“ и „Дон Кихот Ламаншки“… Някои от тях бе чел, за други бе слушал, но повечето му бяха неизвестни — та той нямаше време за губене с излишно четиво, шахматът и математиката му бяха предостатъчни. Но премълча това. Кой знае защо, беше му неудобно да признае пред този маляк с очи като синчец и къдрава глава на ангелче, че не е слушал за Контики и че капитан Клос не го интересува…

А малякът, след като показа книгите си, продължи да разкрива своите съкровища. С предпазливо движение, като майка, която вдига бебето си, той извади от чекмеджето на масата голям албум и го разгърна. Беше колекция от марки.

— Четири години го събирам! — не без гордост произнесе той. — Имам от цял свят, даже от Гвинея Бисау! Ето виж! — И показа една серия с образи на кротко лежащи лъвове. — Сума ти пари дадох за нея, та трябваше да си продам не само кънките, но и модела на моторното ми самолетче. Добре, че Гърбатко ми подари друго…

— Много ли струват тия марки? — попита Валери, ей тъй, само заради разговора, защото никак, ама никак не го интересуваха тия цветни хартийки, които се лепят върху пликовете.

— Уха! Много! И колкото повече остаряват, толкова повече струват. Като порасна, ще струват колкото един велосипед, от тия, дето се прегъват, и даже колкото един мотопед „Балкан“. Но аз никога няма да ги продам.

— Че защо?

— Как защо! Ами че защото са красиви, затова! — отвърна Пепи, като нещо, което се разбира от само себе си, и затвори албума. — Но аз имам и други красиви неща. Искаш ли да ти покажа? Цяла сбирка от минерали. Събираме ги заедно с Гърбатко. Той казва, че по този край сигурно има уранова руда и че ако един ден започнат да я извличат, градът ще стане много богат, по-богат, отколкото днес с горещата минерална вода, дето тече в банята.

Сега вече Валери престана да слуша: камънаците съвсем не го засягаха.

— Добре, добре — рече той, като отново си върна възкиселия и сърдит тон. — Казвай за какво си ме извикал и да си вървя, че синузитът…

— А, да бе! — спомни си изведнъж Пепи и прибра албума в чекмеджето. — Ще ти кажа. Но знаеш ли какво, нека най-напред ти се извиня за оня ден, когато ти направих туш. Не биваше. Защото аз съм стар борец, а ти не владееш даже най-обикновена хватка „захващане“… И знам, че ти не си ударил Гърбатко. Случайно стана. — И подаде ръка.