Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

На втория ден доктор Майспо съобщи, че Гърбатко е в градската болница. Каза още, че след онзи сърдечен припадък той трябва да полежи, колко — един бог знае…

Вълнението нарасна още повече. Имаше обаче един ученик, който бе буквално съкрушен — Пепи. Отсъствието на Гърбатко сякаш го смаза и му отне познатата на всички искряща енергия и весела инициативност. В клас мълчеше, не вдигаше ръка, не подсказваше. През междучасията, вместо да тача по топката, седеше под боровете и четеше „Клетниците“, а следобед бродеше сред развалините на Улпия Термалия и правеше с федката всевъзможни снимки на акропола… И въздишаше, въздишаше…

И както обикновено при такива случаи, из общежитията и класовете плъзнаха фантастични слухове, един от друг по-невероятни. Един обаче скоро надделя и до обед се превърна в категорична истина:

— Новият е виновен!

В междучасията учениците се събираха на групи, шепнеха си:

— Новият е виновен! Той бутна Гърбатко върху камъните.

От чин на чин се предаваше:

— Новият е виновен! Той каза на Гърбатко, че го мрази.

В трапезарията дежурните разнасяха заедно със супата слуха:

— Новият е виновен! Той отказа да приеме предложението, на Гърбатко за турнира.

… Новият е виновен!… Новият е виновен… Новият е виновен!

А следобед, докато хранеше Лори, Валери бе пернат от камък, завит в хартия. Той разгърна листчето и прочете:

„Ти си виновен за Гърбатко! Пази се!“

От този момент Валери се озова във вакуум. Никой не се доближаваше до него, никой не му говореше, никой не му подаваше и топката дори. Около него се образува плътен кордон от враждебност.

Проточиха се безкрайни дни и нощи.

Вечер, едва заспал, черните фаланги започваха своя смразяващ марш към Бялата дама. А тя не можеше да се брани, защото бе без глава. И се мяташе безпомощно по черно-белите квадрати и пищеше, и писъкът нямаше нищо общо с вълшебната флейта.

Събуждаше се с разтуптяно сърце и влажни длани. В съседното легло Добромир спокойно спеше, Лори мируваше в кафеза си. Тогава ставаше, пристъпваше до прозореца и оглеждаше околността. Всичко биваше тихо, понякога откъм гарата долиташе локомотивна свирка…

Отново лягаше, опипваше чело, установяваше температура, гълташе хапове, пак заспиваше и черният цар тутакси се появяваше и протягаше мръсните си лапи към дамата без глава…

Сутрин, когато Лори го изтръгваше от съня с бодрото си „Добррутррро, Валеррри!“, той се чувствуваше уморен, хремав, ревматичен, синузитен, бронхиален, анемичен, маларичен, слабосърдечен, малокръвен, склеротичен, паралитичен — с една дума, пред гроба. Отиваше тогава при доктор Майспо и унило го молеше да го освободи от физкултура, защото е тежко болен. Доктор Майспо презрително се усмихваше и разрешаваше…

А после, докато другите тичаха из гората, играеха волейбол или се боричкаха върху тревата, той тръгваше да търси из развалините главата на Бялата дама. Ровеше в зарешетените дупки, които водеха неизвестно къде под земята, чоплеше с пръсти зад гранитните блокове, опипваше тревата — нищо, освен гущерчета, които светкавично изчезваха в камънака.

Понякога при тия блуждения той се сблъскваше с Пепи, който снимаше колонадите. Тогава двамата мълчаливо се разминаваха, сякаш не се познаваха, и Валери продължаваше да търси главата на Бялата дама…

След закуска сядаше на петия чин до Тото и първото нещо, което получаваше, бе ощипването по бедрото. Опитваше се да отговори със същото, но Тото неизменно спираше и извиваше ръката му до счупване. Тогава ожесточението в сърцето на Валери пламваше с нова сила и желанието за мъст така разкъсваше цялото му същество, че не мислеше вече за нищо друго. И заедно с това растеше и усещането му за пълна безпомощност пред Тото и данколовците, и за своята самота сред враждебния кръг на съучениците си.

Така минаваха часовете, учителите идваха и си отиваха, той ги слушаше, отговаряше механично на въпроси, а вдигнеха ли го на черната дъска, струваше му се, че в класа не седят ученици, а безглави манекени от пластмаса, пред които бездушно разказва урока си.

От това състояние на замаяна сънливост го изтръгваха само часовете по математика. Тогава, през тия 45 минути, той преминаваше в друг свят — в прекрасния свят на цифрите и задачите, в който се чувствуваше като орел под небесната синева. И отново удивяваше съкласниците си и учителя по математика инженер Пройко, и отново ставаше център на внимание.