Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Валери въздъхна уморено и се зае да оправи Лори. Поизчисти кафеза, напълни чашката с вода, сипа му храна.

— Мерррси! — рече папагалът и започна да закусва, разтърсвайки от удоволствие синята опашка на фрака си.

Седнал до него, Валери тихичко му заговори:

— Чу ли, Лори? Искат да ни изгонят оттук.

— Грррънци!

— Грънци, ами! А ако довечера отново ни нападнат и ни счупят и другите фигури?

— Безобррразие!

— Най-добре да си вървим, а?

— Напррред!

— И къде ще отидем?

— В цирррка!

— Лори, стига си дрънкал глупости, че както ми е накипяло, ще те напляскам!

— Тиррранин! — развика се панически Лори и запърпа из кафеза. — Диррректор!

Лек шум накара Валери да се обърне към прозореца. Там, повдигайки се над перваза, надничаха няколко хлапета. Те до такава степен бяха погълнати от драматичния диалог между новия и папагала, че побягнаха чак когато Лори свирепо изрева насреща им:

— Ррррогачи! Брррррррррррр!

Класната стая на VI б блестеше от слънце. През отворените прозорци долитаха шумовете на градеца. Ръмжеше пълзящият към върха автобус; колбите във витрината мелодично звънтяха. Бе топло. Бе приятно.

Учениците нетърпеливо чакаха. Звънецът бе бил преди десет минути, а класният още го нямаше. Насядали по чиновете, те коментираха последните събития: схватката на новия с Тото и Пепи, предизвикателното му държане с Гърбатко, обидите, които хвърли срещу всички, и не на последно място издебнатия от малките диалог между Валери и папагала му, който разкриваше намерението им да се махнат.

Спорът бе започнал в трапезарията и се въртеше главно около два въпроса: ще върнат ли новия в София и ако не, в коя паралелка ще го пратят.

Трясъкът, с който Валери се бе вмъкнал в спокойния свят на интерната, бе объркал куп привични представи. До днес сутринта всички ученици приемаха като аксиома: най-силният измежду момчетата е Тото Тотото — той е гордостта на училището; най-умният измежду учителите е Гърбатко — той съчинява книги по история. Всички се подчиняваха на Тото, макар че бе слаб ученик. Всички обичаха Гърбатко, макар че безжалостно пишеше двойки. А ето дойде един хилав малчуган и вдигна ръка срещу единия и срещу другия. Това бе нечувано. Оформи се мнение, че ако не бъде върнат в София, Валери ще получи жестоко наказание и в никакъв случай няма да бъде приет в VI б, където абсолютен господар бе Тото, а Гърбатко — класен наставник.

Само четирима се надяваха на противното. Първият бе Спас Дългия, просто защото не обичаше борците.

Вторият бе Белия облак, който дори се беше примолил на класния да настани Валери на неговия чин.

Третият бе Пепи. Въпреки двете схватки, които го противопоставиха на новия, той не чувствуваше неприязън към него. Обратно — дълбоко в сърцето си таеше нещо като вина заради грубото нощно „кръщаване“ и придружаващото го ощипване. И му завиждаше за чудесните бронзови фигури. И немееше пред победите му над Гърбатко, защото за Пепи Гърбатко беше не обикновен учител по история и класен наставник на VI б, а пределът на човешките възможности.

Четвъртият бе, както навярно се сещате, Елка. Валери, това слабичко момче, възбуждаше нейното любопитство. Тя бе видяла неговия несръчен скок върху плещите на Тото, грозната сцена край саркофага на Касиус Клей и усещаше, че той е направил всичко това и заради нея. И сега, гризейки нокти от нетърпение, тя се ослушваше в стъпките, които долитаха от коридора.

— Идат! — извика дежурният. — Клас, стани!

Влезе Гърбатко, следван от Валери. Новият носеше пионерската си връзка, бе добре сресан и сега всички можаха да разгледат неговото мършаво асиметрично лице, високото чело, което заемаше цялата му горна половина и раздалечените, зелени, почти котешки очи. Не, не бе красив, но у него имаше нещо, което като магнит привличаше хората.

Гърбатко поизправи тяло и обгърна с поглед целия клас.

— Термалийци — започна той, — представям ви Валери, новия ученик от шести бе. Той идва при нас почти в средата на годината и навярно ще му бъде трудно. Той е съвсем сам, родителите му са в чужбина и аз искам да ви помоля да му помогнете да усвои пропуснатото и бързо да се приспособи към нашия колектив… Да, и още нещо. Снощи и днес сутринта с Валери се случиха някои… нередности. Предлагам да ги забравим. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! Съгласни сме! — дойде отвсякъде. Не отговори само един: Тото. Той се подхилваше.