Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Отлично! Къде да настаним Валери?

— При мен! — провикна се Белия облак.

Гърбавият колебливо присви устни.

— Не, при тебе не… Тото, какво ще кажеш, ако седне до тебе?

Тото така подскочи, че си перна коленете по чина.

— При мене ли?

— Имаш ли нещо против? Валери е физически неукрепнал… Ще му помагаш, ако е нужно, ще го покровителствуваш от хулиганите…

Взрив от смях огласи стаята. Устните на Тото се разтегнаха в широка усмивка.

— Великодушно приемам! — рече той, наплюнчи пръст и заглади перчема си. Около него отново се разкикотиха. — Всички знаеха какво означава за Тото това „покровителство“ и колко струва то на покровителствувания.

— Така си и знаех — продължи невъзмутимо Гърбатко. — Хайде, Валери, седни до Тото!

Валери не мръдна, впил зеления си поглед в лицето на бореца.

— Не искам!

В стаята настъпи напрегната тишина. Та тоя слабак продължаваше да нахалничи!

— Защо? — попита учителят. — Не харесваш ли Тото?

— Не! — произнесе отчетливо Валери. — И ще го набия!

Нов взрив от смях. Наистина смешно бе предизвикателното поведение на това момче, което се заканваше на училищния шампион, след като само преди час едва не бе смазано от него.

— Аз пък ще те направя безпощадно на кюфте! — обади се Тото и пак всички се разсмяха, а някои и изръкопляскаха.

Гърбавият разпери безпомощно ръце:

— Искате да воювате? Моля, воювайте, бийте се, пребийте се, нямам нищо против, ще гледаме сеир отстрани и ще ръкопляскаме и даже входни билети ще си купим за това!

— Като на рицарските турнири! — извика Пепи и сините му ангелски очи възторжено засияха.

— Точно така, Пепи, двубой по рицарски и пред публика!

— Тото ще го изхруска с копчетата! — рече разочаровано Тони-48, наречен тъй, защото тежеше точно 48 кила. — Няма смисъл.

— Не бързайте! — отвърна Гърбатко. — Аз мисля така: Валери иска да напердаши Тото. Нека го пердаши. Но на тепиха.

— Хи-хи-хи! — произнесе разчленено Тото, без да се засмее.

Гърбатко не му обърна внимание и продължи:

— … Тото пък иска да направи Валери на кюфте. Нека го направи. Но на шахматната дъска. Пред всички.

Изведнъж всички млъкнаха. Ставаше интересно.

— Разбира се, не веднага. Сега и двамата ще загубят, защото Тото не знае как се местят фигурите върху таблото, а Валери не познава правилата на борбата. Да дадем срок, например до спартакиадата. Какво ще кажете?

Мълчанието този път бе така плътно, че се чуваха дори ударите на трийсет и три сърца, едно от които биеше в задъхан, неправилен ритъм.

— Гениално! — наруши тишината Белия облак.

Прозвуча и сопранът на Пепи:

— А каква ще бъде наградата за победителя?

— Та каква друга може да бъде тя — поусмихна се Гърбатко, — ако не съкровището на цар Михаил.

Тия думи експлодираха като бомба. Всички зяпнаха, онемели.

— Ама къде е то? — обади се пак Пепи.

— Не знам. Може би някъде под нас. Трябва да го потърсим. Даже договор може да съчиним за двубоя…

— Аз не искам! — прекъсна го рязко Валери.

— Защо бе? — попита Пепи едва ли не със сълзи в гласа.

— Защото не искам да ставам тъп борец, затова! — все тъй остро отвърна Валери.

— Правилно! — забеляза спокойно Спас Дългия.

Тогава Тото пъргаво се изправи и какъвто беше грамаден, също като Боримечката край черешовото топче, гръмогласно се провикна:

— Ама и аз не ща да ставам завеян шахматист, дето фатално клеква, като го плюнеш по носа!

— Тия ме убиват! — заключи изказванията Пепи.

В този миг спазма изкриви лицето на гърбавия. Той зина, сякаш се задушаваше, замахна непохватно с ръце, едва се дотътра до стола си и се вкопча с нокти за бюрото.

Помогнаха на учителя да седне, разкопчаха яката му, някой подаде чаша вода, той с мъка отпи. Една дълга минута се чуваше неравното му, болезнено дишане.

— … Ето че мина… — произнесе той най-после. На устните му се появи крива, виновна усмивка. — От златната ми гърбица… Тежи…

Пъхна пръсти в чашата и овлажни слепите си очи, ослушвайки се в сърцето, което още отказваше да бие в такт.

— Та… докъде бяхме стигнали? — попита той.

Пепи припомни:

— Валери и Тото не искат да има рицарски двубой. Искат война.

— Ах, да, война… Е, какво пък, „на война като на война“, както казват военнопрестъпниците. — С мъка се изправи. — И тъй, да забравим турнири, рицари и съкровища и да преминем към урока. Валери, седни! До Тото!

В последните думи имаше такава категоричност, че Валери не посмя да се противопостави и послушно се настани на петия чин до Тото.