Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

За първи път това се случи няколко дни след заболяването на Гърбатко. Инженер Пройко влезе, не! — втурна се в клас, нисък, закръглен, с коремче и жилетка, голяма къдрава коса, искрящи от веселие очи и спуснати по монголски дълги мустаци. Без да поздрави, заснова пред черната дъска и размахвайки вечно угасналата си лула, започна бързо-бързо, сливайки думи, гълтайки цели срички:

— Та-така-значи-часовете-на-класния временно-поемам-аз. Никак не се залъгвам с мисълта, че ще успея да преодолея вековната изостаналост на шести бе в областта на математиката. Но не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на ориста си. И така, значи, ще ви задам няколко задачи от един нов сборник, та дано се поразмърдат вашите гранитни мозъци и един микрон от тази мъдрост се влее в тях!

Класът весело зашумя. Инженер Пройко все такива ги дрънкаше, но беше забележителен математик и преподавател. Само Тото изпусна тежка въздишка и извади тетрадката си. За него започваше дълъг, мъченически час.

— Тишина! Слушайте и записвайте! — извика инженер Пройко и отвори сборника. — „Предприятието «Плод-зеленчук» складирало картофи в три склада. Количествата на складираните картофи били в отношение…“

Всички усърдно записваха. Тото пухтеше, плюнчеше молив и бавно изписваше дума след дума. Единствен Валери гледаше разсеяно навън.

Инженер Пройко престана да чете.

— Ти защо не пишеш? — попита той, насочвайки лулата срещу Валери като пистолет.

— Аз запомних.

— Запомнил си? Я повтори какво съм прочел?

Валери повтори, без да трепне. До него Тото слушаше с широко отворени, страдалчески очи.

Инженер Пройко изтича до петия чин и недоверчиво изгледа Валери.

— Ти си май новият, да? Значи, знаеш сборника от София, да?

— Не го зная, другарю — отвърна Валери.

— Хм… Ще видим тая работа! — изстреля скептично инженер Пройко и този път, без да мърда от петия чин, завърши диктовката: — В задачата се пита колко картофи всичко са били изразходвани. Давам ви десет минути!

— 56 тона — отговори веднага Валери.

Инженер Пройко едва не се задави.

— Ти-го-знаеше-от-по-рано! — изтрака той.

— Не го знаех — отвърна спокойно Валери. Такива истории му се бяха случвали много пъти и той знаеше края им.

— Излез на дъската!

Валери взе тебешира, но когато започна диктовката на новата задача, той така и не написа нито ред, само слушаше с лице към дъската. И преди още да заглъхне припреният глас на учителя, той обяви:

— 724 километра.

— Вярно! Вярно-вярно-вярно! — развика се инженер Пройко, изтича до него, обърна го към себе си. — Ти ли би Гърбатко на шах?

— Аз.

— Хм… Я да направим още един опит! Как ти викаха? Валери? Да? Но слушай добре, Валери, сега задачата е по-сложна. „Три семейства имат общ електромер. Първото семейство гори 2 крушки по 75 вата, второто — 1 крушка от 100 вата, третото…“

Валери търпеливо изслуша задачата докрай, мисли само 30 секунди и даде отговора:

— Ще платят 1,20, 0,80 и 0,98 лева.

— Майчице мила! — възкликна инженер Пройко. — Имало още мозъци в тая страна! Валери, моето момче, обади ми се в учителската стая, трябва да си поприказваме с тебе!

Инженер Пройко бе така развълнуван от откритието си, че дълго не миряса и радостно потупваше Валери по рамото. За първи път този ден целият клас мълчеше и не хихикаше. И за първи път Валери съзря в лицето на Елка израз на почуда, завист и дори уважение.

Подобни сцени се разиграха още два-три пъти и всеки път инженер Пройко канеше Валери в кабинета, и всеки път Валери не отиваше, защото веднага след часа изпадаше в своята летаргична неподвижност.

Забравил всичко, през междучасията той се завираше край саркофага на Касиус Клей и изиграваше с бронзовите фигурки няколко партии срещу себе си. И пак опипваше челото си за температура и гълташе хапове. И му се искаше да умре, и вече си представяше как лежи в саркофага като римски центурий, облечен в сребристата си броня и с меч в ръка…

Привечер, след часовете, излизаше из гората. И уж случайно се озоваваше край физкултурния салон и крадешком назърташе вътре.

А там неизменно ставаше едно и също. В лявата половина тренираха данколовци. Те жестоко се тръшкаха върху тепиха, извиваха си ръцете, краката, блъскаха си главите като кочове, премятаха се, търкаляха се, доктор Майспо ги караше да вдигат гири, да се катерят по въже, да пълзят и дори да се борят с него. Тук, разбира се, беше Тото, беше Пепи, но имаше още двайсетина момчета, все широкоплещести, яки, с мускулести ръце…