Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

В дясната половина пък тренираха момичетата. Те скачаха, тичаха, търкаляха обръчи, развяваха ленти и така често повтаряха едни и същи упражнения, че триката им ставаха вир-вода. Валери се взираше в Елка, в златната й плитка, в стройното й тяло, в чудесните й силни ръце, които изпращаха топката до тавана, и тогава поглеждаше собствените си хилави ръце и побягваше в стаята си. Заспиваше късно и кошмарите се пробуждаха, черни и неизбежни.

Единственото му утешение беше Лори. Усетил лошото настроение на своя приятел, папагалът беше необичайно послушен и прилежен и като никога бързо усвояваше всички нови думи, които Валери му набиваше в главата. И вече казваше „Прррекрасен!… Пррррасе!… Инженеррр Прррройко!… Маррруля!… Гърбатко!…“ и много други. Не можеше да казва „Тото“, но Валери не губеше надежда, че ще го научи да произнася и това неприятно звукосъчетание, комбинирано с „ррррапон“.

През тия тежки дни само трима ученици заговориха Валери. Веднъж при него дойде Спас Дългия с дебел свитък листа в ръка.

— Не бой се, всичко ще мине! — каза той спокойно. — Аз съм с тебе. Искаш ли да ти разкажа продължението на моя роман? — И без да чака съгласие, набързо запозна Валери с начина, по който цар Михаил успял да скрие съкровището в подземията на Улпия Термалия, така че да не може да го открие никой, после как оставил някъде, засега не се знае къде, едно описание на скривалището, за да могат бъдещите поколения да го намерят и оползотворят…

Като разказа това, Спас Дългия си отиде също тъй внезапно, както и се появи.

Един следобед край саркофага тихо пристъпи Белия облак, седна, омърлушено изрече:

— Здрасти, къде се завираш бе, човек не може да те открие!

— Какво искаш? — попита мрачно Валери.

— Нищо, нали сме приятели! Или не сме вече приятели?

Валери не отговори.

— Виж какво — подхвана Белия облак, — ще те питам нещо, ама ще ми отговориш искрено, като на приятел, нали сме приятели… Вярно ли е, че ти нарочно си ударил Гърбатко по гърбицата и сега той заради тебе лежи на смъртно легло?

— Не! — извика поривисто Валери. — Не е вярно! Виновни са данколовците! Те ме бутнаха!

Белия облак светна с ослепителната си добра усмивка:

— Това им разправям и аз на другите, а те не вярват. За всичко е виновен Тото!… Знаеш ли какво, аз ще говоря с Многострадалната Геновева, тя ми е приятел.

— Коя е пък тая?

— Как, не я ли знаеш? Заместник-директорката на директора. Сега Старика е в София и тя го замества. Като й кажа, че не си виновен, и тя ще оправи всичко.

— Не искам! — отсече Валери. — И ме остави на мира, аз съм болен, имам синузит.

Обиден, Белия облак се изправи.

— Значи, не сме вече приятели, така ли?

И тъй като не получи отговор, обърна гръб и си отиде, влачейки обувки по сухите листа.

Към края на седмицата, както разхождаше Лори в двора, за да подиша чист въздух, от един от прозорците на мъжкото общежитие долетя възбуден сопранен глас.

— Ей, Валери! Валери!

Погледна нагоре: беше Пепи, явно развълнуван — бузите му, и без това румени, сега буквално пламтяха.

— Какво има? — неприязнено попита Валери.

— Ако влезеш при мен, ще ти кажа нещо много важно.

— Какво?

— Нещо шахматно.

Миг-два Валери се колеба, но лицето на Пепи излъчваше такава молба, че отстъпи.

— Хм… добре… но за малко.

— А ако си доволен от новината, ще ме научиш ли да играя като гросмайстор? — подхвана меко малкият.

— Ще видя. Но ако си ме излъгал, ще те набия!

— Нищо, аз пък ще ти направя туш за половин манш. — И понеже видя, че Валери се насочва към входната врата, извика: — Къде отиваш бе, давай оттук!

Протегна ръка и през прозореца издърпа госта в стаята.

— Здрррасти марруля! — поздрави веднага Лори.

— Тоя ме убива! — ухили се Пепи и посегна към кафеза, но Валери го спря.

— Казвай, каквото имаше да казваш, защото бързам, трябва да си направя компрес на синузита и да… — И млъкна озадачен от обстановката, която се откри пред него.

Той влизаше в стаята на Пепи за първи път. Тя бе уж като другите — малка, с две легла, гардероб, маса, мивка и етажерка, а коренно се отличаваше от тях. Преди всичко със стените си: те светеха. Светеха с чудесните цветове на фотографиите, които висяха над леглото и масата, чак до тавана. Имаше пъстри пейзажи с нежносини небеса; имаше ослепително жълти слънчогледи, каквито е рисувал онзи холандски художник Ван Гог; имаше красиви селски моми сред златни ябълки, като в картините на Майстора, който бе живял и работил в съседното село и чиито творби сега бяха изложени в монументалната градска галерия; имаше странни снимки на развалините на Улпия Термалия, които сякаш се носеха от дълбините на вековете…