Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Пълно мълчание посрещна думите му. Над римските саркофази трептеше сребристото сияние.

— А призракът? — обади се плахо Тото.

Да, наистина, а призракът?

— Ще се загубим долу — обади се друг глас.

— Стига! — прекъсна възраженията доктор Майспо. — Излишни приказки! Донесете фенери, въжета, свещи, лопати…

— Бооже, Майспо! — изпя Многострадалната Геновева. — Нима наистина смяташ да пратиш децата на гибел?

Над нейния глас се извиси сопранът на Пепи:

— Другарят Гърбатко познава най-добре Термалия! Колко пъти е влизал в подземията!…

— Той е в болницата! — отсече доктор Майспо. — Хайде, мъже ли сме или баби? А който се страхува, да си върви!

С гузен вид от строя се измъкнаха десетина ученика и изчезнаха зад боровете. Отдели се и Добромир. Както винаги, той бе неутрален. За изненада на всички обаче, оттегли се и Пепи — всички знаеха, че малкият борец не е от страхливите, а ето сега!… Но нали и най-смелите се плашат от призраци!

А Пепи, след като потъна в гората, си плю на петите и като стрела се понесе по преките и потънали в шарен мрак пътеки право към града.

Болницата се намираше зад парка и в този час тя вече се готвеше за сън.

Пепи бегом прекоси пътечката пред главния вход, шмугна се в него, мина като куршум пред прозорчето на пропуска и преди още портиерът да изскочи, изхвърча към кръглата чакалня, където висеше указателят. Успя да прочете „Кардиология — III етаж“ и се втурна по широкото стълбище. По пътя едва не повали една сестра, която носеше поднос с шишета, а в коридора на третия етаж се блъсна в някакъв болен, който едва не получи сърдечен удар при вида на това стремително къдраво нещо, което отваряше врата след врата, надничаше в стаите и на края изчезна в стая номер 328.

Пепи веднага забеляза Гърбатко — лежеше във второто легло вдясно и облегнат на цели три възглавници, четеше дебела книга. Пепи изтича към него и пред учудените погледи на другите болни докосна ръката му. Учителят трепна, обърна се. И на лицето му заедно с изненадата и леката уплаха се появи усмивка, сякаш цъфна нежно цвете.

— Пепи! — прошепна той. — Пепи! — Той се поизправи и прегърна момчето през рамо. — Какво те носи насам, в тоя час?

Няколко секунди Пепи не можа да си поеме дъх, после с пресекулки изрече:

— Валери… новият… изчезна… Доктор Майспо мисли, че е пропаднал в подземията… Там готвим спасителни групи…

Тия думи явно стреснаха Гърбатко, той стана, посегна с ръка към халата си, наметна го.

— Че как тъй — пропаднал? — попита той. — И защо?

Пепи понечи да обясни — за изолацията на Валери, за камъка в неговата стая, за враждебното отношение към него, но видя дебнещите уши на другите болни, млъкна, хвана Гърбатко за ръка и го изведе навън. И там му разказа всичко.

След двайсетина минути в двора на интерната с рев нахлу едно такси. От него изскочиха двамата, напрегнати и разтревожени, и веднага се упътиха към разкопките.

Спасителните групи още се суетяха сред развалините, ровеха с прътове в храстите и дупките, викаха: „Ехо, Валери, ехооо!“, „Чуваш ли, Валери, ние сме тукаааа!“, тропаха, пляскаха с ръце, святкаха с фенерите…

Като видяха новодошлите, веднага ги наобиколиха. Гърбатко беше по болничния си халат, небръснат и още по-прегърбен. Пепи стоеше до него с много загрижено лице, но гордо изпъчил гърди и с чисти, сини очи.

Доктор Майспо си проби път до тях, нервно сграбчи Гърбатко за реверите на халата и едва не закрещя в лицето му.

— Обезумял ли си, гръбчо? Кой ти разреши да напускаш болницата? Та това може да ти струва живота! Хайде, връщай се веднага и лягай, иначе ще звъня на главния лекар!

Гърбатко спокойно свали ръцете му, поизправи се колкото можеше и разчленено продума:

— А ти по-добре ми кажи, открихте ли нещо? Защото долу е такава каша, че и най-опитните пещерняци трудно ще се оправят.

— Да! — отвърна троснато физкултурникът. — Това! — И показа едно кръгло парче бронзиран метал. — Намерихме го сред камънака.

Беше главата на Бялата дама с коронката.

— Само това ли?

— Засега това. Търсим. Но още не сме влезли в подземията.

В този момент откъм разкопките долетяха възбудени гласове, в двора нахълта Елка с момичетата. Носеше някакви дрехи.

— Вижте какво намерихме в саркофага на Касиус Клей!

Бяха една синя риза и един панталон — всекидневните дрехи на Валери.

— Това пък какво значи сега! — промълви Гърбатко.

— Бооже, така правят удавниците, преди да се хвърлят в реката! — проплака Многострадалната Геновева.