Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Сред трийсетте играчи имаше всякакви, дори ученици. Всички бяха забили носове в таблата, усилено мислеха, нервно се почесваха, кашляха, секнеха се, пукаха пръсти, въртяха се на столовете, а когато Качалски идваше пред тях, буквално замираха.

— Ето го! — каза Пепи и посочи края на буквата П.

Тото погледна: там, последен от трийсетте, почти край ъгъла на масата, седеше Валери, празнично облечен. Единствен той не мърдаше, единствен той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Опрял брада на левия си юмрук, той бе вдигнал грабливо десница над таблото, готов за следващия ход. Лицето му със зелените очи изразяваше онази категорична непоколебимост, която тъй много бе впечатлила Гърбатко при първата им игра край саркофага на Касиус Клей.

Сега Качалски се намираше пред №20 — млад, очилат мъж. Гросмайсторът направи ход и тихо каза: „Шах!“ По лицето на №20 се изписа удивление, в залата премина тих смях. Очилатият се изправи, вдигна ръце като пред разстрел, после подаде десница на Качалски и се оттегли от масите.

— Защо си отива? — попита тихо Тото.

— Предава се — обясни Гърбатко.

Качалски продължи със следващите номера, победи №27, мина 28 и 29 и се спря пред №30. Валери дори не го погледна, все тъй вдигнал десница над таблото. Качалски се понамръщи, мисли цели три минути и на края премести офицера си към десния фланг. Валери като че ли очакваше този ход, защото мигновено отвърна с царската пешка. Зрителите зашумяха, някои плахо изръкопляскаха…

Замаян от необикновената обстановка, от приведените над таблата хора, от кукумявчените очи на Качалски, Тото не мърдаше, макар че нищичко не разбираше от играта. Затова пък Пепи се измъкна от зрителските редици и какъвто беше дребен, зашари зад столовете на играчите, надничаше над раменете им и от време на време се обръщаше към Гърбатко и дружелюбно му намигаше, сякаш казваше: „Не бой се, ще бием!“.

На края Пепи опря до Валери и повече не мръдна. Някой се опита да го изгони, но малкият така енергично махна ръката му от рамото си, че оня не повтори опита си.

А сеансът продължаваше с бързо темпо. Заедно с това растеше и напрежението. Играеше се трийсет и четвъртият ход, зад масите шахматистите оредяваха все повече: бяха останали, десетина храбреци. И все тъй Качалски се задържаше само пред Валери и само пред Валери мръщеше лице и притваряше кукумявчените си очи.

На четирийсет и първия ход 29 стола вече бяха празни. В игра остана единствен №30. Напрежението в залата достигна кулминацията си. Зрителите бяха махнали двете странични маси от буквата П и бяха плътно наобиколили третата, край която играеха само Валери и Качалски.

Сега вече гросмайсторът не развяваше коса, а притиснал с пръсти слепоочия, дълго-дълго мислеше, преди да направи нов ход. Валери не трепваше. Само дланта на десницата му все повече се овлажняваше, но той не се сещаше да я избърше.

Мина четирийсет и вторият, четирийсет и третият, четирийсет и четвъртият ход. Публиката мълчеше, тишината звънтеше.

След двайсетминутно мислене Качалски направи четирийсет и петия ход. Валери отвърна веднага. Над залата премина въздишка на възхищение.

— Какво стана? — зашептя отново Тото.

— Хубав ход направи Валери — отвърна Гърбатко. — Да видим как ще отговори гросмайсторът.

Гросмайсторът мисли дълго, много дълго, посегна да премести царя си, но не го пипна, сякаш бе от огън. После пак мисли, мисли и кукумявчените му очи изскочиха още повече. Най-после се изправи, изгледа надвесилата се над масата публика, въздъхна дълбоко, усмихна се, каза: „Поздравляю, молодец!“ — и протегна десница.

Валери отначало не я забеляза, сетне вдигна глава, замаян, сякаш се пробуждаше от дълбок сън, и пое ръката.

В залата избухнаха ръкопляскания. Затракаха столове, заблъскаха се врати.

— Какво стана? — попита Тото.

— Качалски се предаде! — извика учителят и в гласа му имаше радост и удивление. — Валери победи коскоджамити гросмайстор!

А гросмайсторът обгърна с ръка Валери и го поведе към изхода. Навън пък стана нещо съвсем неочаквано: към победителя се заблъскаха хора, даваха му някакви листчета за автограф, питаха го за името му, ръкопляскаха…

Тото гледаше всичко това и се чудеше и маеше:

— Тия откачат! — каза той на Пепи. — Заради едни дървени куклички! Пфу! А аз, Пепи, да знаеш, като стана шампион на България и като започна да побеждавам безпощадно и други национални шампиони на Америка и Молдавия, ще получа златния пояс и ще пътувам из цял свят, ще стигна чак до град Бомба!