Александър Белтов - Матрикант — книга втора

— А ти, момче, сам ли си? Приятелка, жена?

Разбирах притесненията й. Дори се учудих, че не бе повдигнала въпроса по-рано.

— О, да. Приятелка, но не е тук. Почива си в едно малко куфарче — отвърнах, прескачайки две стъпала наведнъж.

Не се извърнах в този момент, но можех да предположа физиономията, изписана на лицето й.

На стълбищната площадка се спрях и все пак погледнах нагоре към нея. Дребната й фигура бе все още видима в рамката на вратата.

— Шегувам се — подвикнах.

Тя не отговори. Махна с ръка: „Ех, че си шегаджия“, обърна се и изчезна зад олющената на места кафява врата.

Тази сутрин знаех какво търся и не ми отне много време да го намеря. След няколко бавни обиколки из Градската градина на площад „Батенберг“ се отправих към Народния театър. Някъде под краката ми, на няколко метра под повърхността, бяха основите на разрушения храм-мавзолей. Мълвата твърдеше, че точно тук има мрежа от тайни тунели, свързващи големите обществени сгради наоколо. Дали това бе истина обаче, не знаех.

Приближих плътно до сравнително добре облечена млада жена и така изглеждахме като двойка. Обикновено тук имаше повечко хора и заедно си запробивахме път. В известен смисъл работехме като тандем и бяхме полезни един за друг. На стълбите, точно под плаката лозунг „Равенството е живот“ седеше едрият мъж, който се бе представил за служител на Лицензионна полиция. Беше се извърнал странично и зяпаше някакъв уличен музикант с акордеон, който тъкмо прибираше инструмента си в куфар. Оставих неволната ми спътница да се отдалечи, а аз се включих в движението на тълпата, когато се натъкнах и на втория цивилен. Той бе забил поглед в някаква брошура, но дискретно хвърляше от време на време поглед към преминаващите. Тук някъде трябваше да е и онзи — с дисплея на скенера, ако бях преценил правилно ситуацията.

Точно както си и мислех, не след дълго го открих. Рибешката глава бе в противоположен ъгъл, седнал на края на една от малкото останали здрави пейки. В едната си ръка стискаше окастрена тънка пръчка и почукваще ритмично върха на обувката си: Туп-туп-туп, пауза, туп-туп. И отново същия такт: туп-туп-туп, пауза, туп-туп. Тримата образуваха нещо като равностранен триъгълник, с около двайсет метрови дължини, а във въображаемия му център бе басейнът на някогашния фонтан.

Когато го приближих, видях, че брадичката му все така лъщеше, но пъпката се бе скрила. Беше нахлупил тъмен каскет и бе вдигнал яката на палтото си, а на рамото му висяха ремъците на малка кожена чанта. На мястото, където ритмично биеше с пръчката, можеха да се различат тънки ивички, изчистили праха върху обувката. Заобиколих го и спрях близо до гърба му, така че да не ме вижда, а после зачаках.

Не мина и минута, когато прецених, че и днес късметът продължава да е на моя страна. Хилав младеж с раница на гърба буташе велосипед. Той не можеше да го използва по предназначение заради многото хора. Дори с бутането на превозното си средство постоянно блъскаше нечие тяло. Някои се отдръпваха, други ядно го подритваха, но момчето все пак се движеше. Когато доближи достатъчно, се хвърлих отгоре му и с викове: „Полиция“, го стоварих досами краката на цивилния. Велосипедът издрънча на асфалта и удари ченгето по крака. Той се стресна и с почуда се извърна към нас. Бързо надвих младежа и го обърнах по корем на земята. Настана суматоха. Хората побързаха да се разпръснахат и около нас се образува празен кръг.

Протегнах ръка към рибешката глава и извиках:

— Колега, дай скенера и тичай да хванете музиканта! Тръгва си и ще се изплъзне.

Той все още стоеше объркан. Изпъкналите му очи се втренчиха в моите — единственото, което можеше да види, защото бях вдигнал противопраховата си маска и качулката на дрехата си. Той не можеше да прецени дали ме познава, но неотдавна бе чувал гласа ми и това сякаш предопредели реакцията му. Реши да действа първосигнално и по правилния според задачите му начин. Благодарих наум за добрата му подготовка. Откачи чантата, подаде ми я, като в припряността си одра с нокътя на някой от пръстите си моя показалец, и хукна към стълбите на Народния театър. Там едрият също се бе изправил и гледаше към нас. Мъчеше се да разбере какво става. Встрани от него музикантът си бе тръгнал, но все още можех да видя акордеона, преметнат с презрамки на гърба му, да се поклаща в такт с походката му. Още не бе се отдалечил достатъчно. Рибешката глава тичаше към театъра, махайки с ръце по посока на акордеониста и завика на едрия нещо. Извърнах очи към мястото, където малко по-рано бях забелязал третия от групата на полицаите, но не го забелязах — бе напуснал мястото си. Това сериозно ме притесни, но вече нямаше начин да върна нещата.