Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Колата премина покрай мен и усетих топлината на работещия двигател, а дребните камъчета изпод гумите й неприятно хрущяха. Устата ми бе отворена и без да искам, погълнах солидно количество бензинови пари от форсираното возило. Закашлях се и после се изплюх на плочника, за да разкарам острия вкус на горивото. Взех брошурите и бавно се изправих, опитвайки се да не правя резки движения. Приближих до огромната тежка врата на сградата и се опитах да пъхна отдолу сгъната на две брошура, но отвътре някакъв мъж с униформа заръкомаха енергично през прозореца към мен. Махнах с ръка и се отдалечих с бавни крачки, въпреки че сърцето ми препускаше в галоп в опита си да изскочи от гърлото. Зад ъгъла на улицата захвърлих листовките върху избледнялата боя на капака на малък автомобил и се запътих към телефонната кабина, която бях набелязал малко по-рано.

„Вашето бъдеще е с нас“, последван от нечие класическо произведение — нищо ново за мен. За около минута отново изтърпях цялата процедура по прехвърлянето от един на друг вътрешен номер и вече имах връзка с момичето, с което исках да говоря.

— Ало, здравейте. Обажда се Андрей Великов, от „Кис прогрес“.

— Да, господин Великов — гласът на секретарката бе все така нежен, но и енергичен, както предния ден. — Очакваме ви.

— Моля, предайте на господин Герасимов, че неотложни обстоятелства ме задържаха и няма да мога да дойда. Впрочем, дали е възможно да ме свържете с него, за да му се извиня лично?

— Да, разбира се.

В слушалката отново засвири някаква мелодия и не след дълго чух гласа на Божил. Не можех да го забравя. Не бях гледал записа от камерата, но бях сигурен — той е.

— Знам къде работиш! Знам как изглеждаш и знам как да те накарам да страдаш — изстрелях направо, без да се представям.

Няколко тягостни мига мълчание, а после до мен достигна гласът му:

— Ти!?

— Да, аз — затворих слушалката и вдигнах маската на носа си.

Време бе да си потърся квартира. Предимството на анонимността ми в този град току-що приключи.

Знаех, че Божил вече страда. Сигурен съм в това! Самото очакване на нещастието е тежко мъчение. Ще го оставя да се терзае, че всеки миг може да се случи нещо лошо — с него или с човек, който обича, а това е още по-жестоко. Неизвестността ще го съсипе. Ще го съсипе точно по същия начин, както бе причинил това на мен, и в крайна сметка ще го подгони параноята, а аз знаех какво означава това.

Гледах за пореден път краткия запис от видеокамерата, който направих пред Компанията. Достатъчно добри кадри, за да разпозная мъжа, който слезе от колата и влезе в сградата. Краката ми натежаха, а ръцете неконтролируемо затрепериха. Устата пресъхна, а очите помътняха. Това беше мъжът, от който се ужасявах, а днес бях се осмелил да приближа само на някакви си метри от него. Записът от камерата бе предимно в профил, ала за кратко го видях и в анфас. Припомних си чертите му, които бяха започнали да избледняват в паметта ми. Дори забелязах, как преди да влезе в сградата, прокара пръсти през едната, а после през другата си вежда. Елементарен признак за суета, но се бе превърнал в механична дейност на ръката му. Този навик, който бях забелязал още преди десет години, показваше едно нещо и то бе важно за мен. Беше се променил, но не дотолкова, че да не разпозная очевидното: Той не бе матрикант . Божил бе останал човек.

Тази сутрин излязох по-късно от планираното, така че ускорих ход и се отправих към градинката пред Градската баня. Дълга опашка от хора, нарамили всевъзможни съдове и бутилки, се бяха наредили пред чучурите с течаща минерална вода от недрата на София. Благословен бе градът, че на много места имаше такива натурални извори, прихванати с каптажи, защото това бе годна за пиене вода. Онази, другата течаща във водопроводната мрежа, отдавна не бе подлагана на анализ, но обитателите на столицата се страхуваха да ползват за пиене.

Въпреки дългото ми отсъствие, някои неща не бяха се променили. Например местата, които бяха останали учудващо спокойни на фона на цялата тази лудост, наречена „живот в града“. Пространството встрани от банята, което се приемаше от болшинството граждани за нещо като художестена галерия на открито, бе едно от тях. На това място дузина художници излагаха картините си за продан, окачени по метални стелажи, побити направо в асфалта. Понякога се случваше и това, но купувачите не бяха много. Взимаше се нещо най-вече за подарък. Художниците бяха завили творбите си с найлонови прозрачни пликове, с надеждата да ги опазят от атмосферните условия, ситен прах и особено от киселинните дъждове, които валяха от време на време. Повечето от картините бяха със светли за сегашната действителност цветове и мотиви и това все пак привличаше вниманието на хората. Преди много години обичах да се застоявам тук и да разглеждам творбите.