Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Когато влязох в стаята, намерих дрехите си старателно сгънати, положени на покривалото на тясното легло. Бе почиствано. Мислено благодарих за това, че вече бях отнесъл оттук куфарчето, с което бях влязъл в страната. Все пак ми стана неприятно, че не бях предупреден от рецепциониста. Някои хотели все още процедираха така, но този не бе от скъпите.

Повдигнах леко завивката на леглото, за да видя пода под него — също бе чистено. Колко съм далновиден! Само преди ден тук лежеше скъпоценният ми товар. Вярно, куфарчето бе заключено, но… Инстинктивно попипах ключето на врата си — висеше си, затоплено от кожата ми, като неделима част от мен.

Реших, че трябва да си изясня как процедират с чистенето на стаите при отсъствие на гостите в това хотелче. Упрекнах се, че не бях се поинтересувал още при пристигането си. Беше грешка от моя страна.

Погледнах се в огледалото. Бях се успокоил до известна степен, така че да не приличам на изнервен гост. Подозирах, че изнервеният гост много скоро може да се превърне в очите на управата в съмнителен. А това не можех да допусна.

Затворих вратата след себе си и се запътих към рецепцията, за да разбера в кои дни се влиза за почистване по стаите на гостите. Направих няколко крачки по стълбите надолу, когато чух пискливия женски глас:

— Не ми пука, че сменяте категорията, платила съм си и толкоз!

Някой се опитваше да обясни нещо на жената, но гласът бе по-тих, затова не разбрах какво говори.

— Сега ще ми качите куфарите обратно, разбрахте ли? — отново нададе глас жената.

От кавгата, заформяща се долу, осъзнах какви са нещата, а те не вещаеха заплаха за мен. Опасността да бъда заловен и да загубя тялото си, ме съпътстваше от дълго време и засенчваше трезвеността на мислите ми. Струваше ми се, че това е цяла вечност и параноята, която бях развил, отравяше дните ми.

Слязох надолу по стъпалата и сега можех да видя нервната жена. Бе заглавила на вратата на асансьора голям куфар и напираше с тяло, за да го вкара навътре. Имаше вид на дама — натруфена с официален зелен костюм, а на главата си бе сложила зелена шапка с фина периферия. На краката й с тънки глезени се мярнаха черни лачени обувки с невисок ток. Всичко това изглеждаше съвсем не на място. Стори ми се нереално.

Сега осъзнах промяната, която на влизане ми бе убягнала — на мястото на старото диванче се мъдреше нова кожена гарнитура, съставена от диван и два огромни фотьойла. На стената срещу рецепцията бе окачена нова картина. Беше маслена и личеше, че е рисувана от художник, а не просто фотокопие. Тази картина бе заменила старата снимка, в евтина пластмасова рамка. Нямаше ме само ден, а тук наистина беше настъпило голямо раздвижване.

— Момент! — подканих дамата да се отдръпне, щом приближих, и тя го направи с видимо удоволствие.

— Да помогна — издърпах куфара навън, като разклатих кабината на асансьора. — Ето така, може би… — докато говорех, успях да вкарам обратно куфара в тясния асансьор без излишни напъни. — Готово.

Жената разтегли устните си в широка усмивка и се обърна към рецепциониста:

— Като ще взимате по-скъпо, да си бяхте сменили стария и тесен асансьор! — после се фръцна с гръб към него.

Пристъпи в асансьорната кабина, обърна се странично, защото мястото не позволяваше да се разгърне, и шумно дръпна металната решетка. Затворих внимателно вратата след нея, като за последно мярнах размазания й образ през матираното стъкло. Успяла е някак да натисне бутона в тази теснотия — след миг асансьорът изскърца и бавно се заизкачва нагоре.

Обърнах се към мъжа на рецепцията и усмихнато приближих.

— Стая двеста и три съм. Какво става? — подхванах.

Рецепционистът сви кльощавите си рамене. Вече не беше онзи заспал тип, който ме посрещна и настани преди десетина дни. Имаше някакъв нов живец в него. Очите му бяха искрящи, а от него струеше някакво чувство — такова, каквото дълго време не бях виждал. Чувство, което хората бяха забравили с безкрайните години на дълбока криза. Да, сетих се. Това бе чувство, което нерядко ме бе обземало в младежките ми години — това бе ентусиазъм.

— М-да. Двеста и трета? Ако предплатите седмица, ще бъдете на старата цена — отговори той.

— Ще платя — съгласих се, — тоест, ще предплатя.

Нов проблем към другите. Не можех да си позволя да плащам дълго време високите цени на хотела. За човек без работа това също щеше да изглежда подозрително, а любопитни хора от персонала на хотела не липсваха. Не приличах и на случаен турист. Имах поне една седмица пред мен, а това не бе малко.