Александър Белтов: Матрикант — книга втора

Момичето на предната седалка се бе извърнало настрани и облещи очи срещу мен. Лицето й бе силно пребледняло, а в ръцете си стискаше малка кожена чанта. След миг се опомни, бързо вдигна чантата и я притисна до гърдите си. Запъна белналите се изпод набраната пола колена в облегалката на предната седалка, а гърба натисна в своята. Тръгнах към вратата на буса, за да помогна на шофьора, а девойката се пресегна и сграбчи ръката ми, така че останах на място. Кожата й бе гореща и потна. Опитах се да се освободя, но тънките пръстчета стискаха силно. Обърнах се към нея — кичур от тъмната й коса падна над едното око, а дълбока бръчка беляза иначе гладкото чело.

— Стой! — изстена жално момичето.

„Поне куфарчето вече е на сигурно място“ , помислих и понечих да се отскубна. Трябваше да помогна на шофьора.

В този момент глъчката, която се разнасяше допреди миг, заглъхна. Видях нападателите ни да се разбягват и да потъват сякаш в нищото, прескочили ниските огради на обраслите с растителност дворове на квартал Княжево. Кучетата се разлаяха.

Първо видях проблясващите светлини, а после чух и сирената на полицейската кола, вдигаща прах по улицата, устремена към нас.

Лицето на шофьора се показа от предната врата и сякаш изрече на себе си: „Копелдаци малки! С мен ще се ебават!“ По набразденото му зачервено чело изпъкнаха няколко безформени бели петна. Ръкавът на дясната му ръка беше разкъсан и висеше на няколко черни конци. Той хвърли щангата под седалката си и тя издрънча при удара си в друг метал. После се обърна към нас:

— Нищо не е станало, споко! Само с мен сте в безопасност, разбрахте ли сега? За̀режете другите! Понеделник и петък пътувам. За компенсация — другия път на половин цена.

Момичето най-сетне пусна ръката ми. Старецът бе намерил и сложил очилата на носа си. През цялото време бе останал безмълвен, а от безизразното му лице струеше спокойствие. Изглежда, не бе развълнуван от случката и видът му излъчваше примирение. Да, точно така си представих състоянието му в момента на инцидента — мъдрост и примирение.

Можех отново да седна на мястото си и побързах да го направя. Гледах таксиджията да разговаря с полицаите, като ръкомахаше енергично в неопределена посока. Едното ченге приближи към нас, леко приведен и сложил ръка на кобура с пистолета си. Беше предпазлив, сякаш можеше да очаква от нас някаква заплаха, и това ме притесни. Виждах отличителните знаци на пагоните му — още беше сержант. Съвсем младо момче, доколкото можех да определя. Отвори вратата за пътниците и пъхна главата и голяма част от тялото си. Първоначалното ми предположение се потвърди. Голобрадо момче, някъде в средата между двайсетте и трийсетте си години. Все още придържаше с ръка кобура на колана си. Огледа внимателно вътрешността на колата. Това изглеждаше много професионално и изпитах респект. И тримата вътре стояхме спокойни по местата си. Опитах се да се усмихна и вдигнах палец нагоре — всичко е окей. Той сякаш задоволи любопитството си, кимна глава и се върна при колегата си. Там шофьорът все още обясняваше нещо, а другият записваше в тефтер. После подадоха химикалка на таксиджията и той със замах разписа нещо. Когато върна химикалката на полицая, отново махна с ръка и тримата се разделиха.

Двамата полицаи се отправиха към колата си, която бе останала все така със зейнали предни врати и работещ двигател. От ауспуха излизаше бяло-сив дим. Червено-синята лампа все още редуваше светлините, но сирената бе спряла воя си. Радиостанцията бе усилена докрай, защото дори от мястото си чувах характерния й шум, а също и кратки реплики, разменяни между патрулите и операторка.

Нашият шофьор се завъртя кръгом и приближи. Срита настрани металната верига с шиповете, като внимаваше да не нарани обувките си. Огледа със стиснати устни счупеното задно стъкло на маршрутката и отправи няколко сочни псувни по посока на притихналите къщи. Като не получи реакция, отвори шофьорската врата и се метна обратно в колата. Лицето му се бе изменило за минути. Потъмняло и опънато — приличаше на африканска култова маска. Сбръчканият му широк нос сумтеше звучно, а късите косми на няколкодневната му брада потрепваха ядно. Ръцете му трепереха. Адреналинът се бе оттеглил от кръвта му и страхът го бе разтресъл. Затръшна със замах вратата и припряно завъртя ключа на стартера. Колата се задави за миг, но запали и след като завъртя по посока на столицата, потеглихме в мълчание.