Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Реших да следвам предварителния си план, без да се отклонявам повече.

Намъкнах се в една от свободните телефонни кабини в Централна поща. Наоколо имаше няколко души, но изглеждаха като обичайни посетители, дошли по работа. С появата си тук бях поел умерен риск, според мен.

Набрах номера, който бях взел от рекламна листовка за матриканти . Кратка пауза, а след това се чу запис на мил женски глас: „Вашето бъдеще е с нас“, последван от звуците на класическо произведение.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — с добре тренирана фраза оттатък вдигнаха слушалката. Беше глас на момиче.

— Моля, свържете ме със секретаря. Очаква ме — опитах се да звуча убедително и това подейства.

— Момент — отговори операторката и след секунда отново прозвуча познатият сигнал: „Вашето бъдеще е с нас“, както и класиката отпреди малко.

— Ало, добър ден. Кажете! — поредният нежен женски гласец.

— Здравейте… Търся Божил… Ъ-ъ-ъ, момент да видя фамилията — направих се, че търся нещо, а всъщност просто изчаквах, но жената нямаше как да види това.

— Божил Герасимов? — услужливо попита служителката на телефона. Всъщност тя реагира точно така, както се надявах да направи. Усърден служител, без съмнение, но недостатъчно добре подготвен за мястото, на което бе поставен.

— Да, Божил Герасимов — потвърдих.

— Имате ли уговорка?

— Не. Всъщност, той ми даде визитка, но бе преди време, така че…

— Искате среща, така ли?

— Да.

— На чие име?

— Андрей Великов, представител на „Кис прогрес“.

— Цел на срещата?

— Бизнес. Мои колеги са говорили вече с него.

— Добре, господин Великов. Момент, да прегледам графика. М-да, господин Герасимов… така-а, пристига утре в девет и тридесет, до обяд няма срещи. Записвам — мърмореше в слушалката момичето.

— И така — отсече бодро след миг, — имате среща с господин Божил Герасимов — утре, сряда, петнадесети април, в десет часа. Адреса на офиса вероятно го знаете — улица „Искър“ 15.

— Благодаря — затворих слушалката.

Беше дори много по-лесно, отколкото си го представях. Записах си адреса на малко листче, което пъхнах в джоба, и побързах да напусна пощата. Хвърлих поглед зад гърба си, но имаше твърде много хора, за да мога да отлича някого. Все още смятах риска за оправдан. Ускорих ход и не след дълго кривнах в една от многобройните малки пресечки, с които бе осеян Центърът на града. Седнах върху каменното стъпало на входа на масивна жилищна кооперация и се загледах в преминаващите покрай мен хора.

Макар и встрани от човешкия поток, мястото беше осеяно с камери за видеоконтрол. Не се и опитвах да ги броя — просто вдигнах качулката на суитчъра, с който бях, и попипах с пръсти, за да повдигна противопраховата маска на лицето си. Бях награбил дузина рекламни листовки от станцията на метрото и сега бавно обхождах улица „Искър“, като пъхах брошури на местата, където е възможно. Наближаваше девет и тридесет, затова се постарах да приближа до номер петнадесет.

Сградата бе нова и лесно я открих сред другите монолитни кооперации. Погледнах нагоре и видях, че нависоко бе окачен същият лозунг — „Равенството е живот“, който срещах на много места из града. Малко под него друг — „Вашето бъдеще е с нас“. Две камери бяха кръстосали посоката си на наблюдение и несъмнено се следяха една друга. До вратата имаше бяла кабинка за охранител, но не забелязах нечие присъствие вътре.

Тътрех леко краката си — лявата ми обувка бе с развързана връзка и се стараех да не изпадне от крака ми. Беше досадно действие, но според плана, който бях съставил, така трябваше да бъде в този момент. Погледнах скришом часовника си — девет и двадесет и шест минути. Дали късметът ми щеше да проработи?

Най-после го видях — голям черен автомобил приближаваше моята посока и намали скоростта си пред номера, който наблюдавах. Бях близо.

Направих няколко по-широки крачки и почти до входа приклекнах, за да завържа обувката си. Оставих брошурите до крака си, а с дясната ръка бързо бръкнах в джоба на суитчъра и извадих миниатюрната видеокамера, която бях купил от заложна къща. Бях нагласил запис на режим „видео клип“, така че просто насочих обектива към входа и я поставих под коляното си на земята, за да не се вижда от камерите. След това бавно и здраво завързах връзката на лявата си обувка, а дясната започнах отново да пристягам.

Колата бе спряла — долавях равномерния тих звук на мотора да работи на бавни обороти. Чух вратата да се отваря, мъжки гласове размениха къси фрази и не след дълго вратата отново се затвори. Постоях наведен няколко секунди и когато автомобилът потегли, сграбчих бързо камерата — все още включена на запис, и я мушнах в джоба си.