Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Едно от малкото неща, които Таня взе при бягството ни от страната, бе изрезка от вестник с гръмкото заглавие: „Полицай герой, предотвратил самоубийството на млада жена.“ Статията бе украсена с голяма черно-бяла снимка на корумпираното ченге. На нея изглеждаше наистина героично — с изправени рамена, вдигнато чело, вперени в обектива очи. Бе облечен в униформа, с фуражка на главата. Сега бях изрязал само снимката на полицая и тя лежеше удобно сгъната в джоба на суитчъра.

Позавъртях се няколко пъти и открих това, за което бях дошъл. Приседнал на нисък сгъваем плажен стол, небрежно облечен в джинси и широка блуза, пусната отвън над талията, мъж рисуваше портрет. Бе изпънал краката си удобно напред и трябваше да ги прескоча, за да се изправя до него. За илюстрация на способностите си, на късо въженце, опънато между две метални тръби, бе закачил няколко фотоснимки и съответните им нарисувани от него лица. Не можех да отрека — беше добър. Толкова добър, колкото на мен ми бе нужен.

Разгънах пред очите му снимката на ченгето. Той леко се приведе и я огледа за кратко, а после вдигна бистрите си зелени очи към мен. В едното от тях, неизвестно защо, плуваше сълза, която той избърса с показалец.

— Да го нарисувам?

— Да — отвърнах, — но с десет години по-стар. Ще можеш ли?

— Хм… — пусна молива в тясна дървена кутийка при останалите и започна да се чеше по главата. — Трудна работа, ще знаеш. Много трудна.

— Брат ми е, ама искам да го изненадам — поясних кратко.

— Така ли? — вгледа се в лицето ми и веднага разбрах, че се съмнява в думите ми. Бях сгрешил с преценката си и съответно подхода. Едва ли можеше да намери общи черти.

— Виж какво — продължи той, усетил някакво предимство, без да можеше да отгатне. Беше решил да изкара нещо отгоре. — Трудна работа, но не и невъзможна. Само че ще струва пари.

Зарадвах се, че прие да играе по моите правила.

— Е, щом е за брат ми, няма проблеми — вече не се притеснявах, че ме е хванал.

Той прилежно прибра в картонена папка листа, който бе захванал да рисува, и протегна ръка:

— Остави снимката и ела утре. Ще струва двеста кинта, ама гарантирам, че на брат ти ще му хареса.

Дадох му снимката и понечих да си тръгна, но се спрях:

— И да махнеш тази глупава шапка от главата му!

Той се разсмя.

Завъртях се няколко пъти в кръг, за да наблюдавам реакцията на художника. Малко след като си тръгнах, той сгъна триногата, малко припряно събра целия инвентар и отпраши нанякъде. Не го последвах.

Входът на кооперацията, в която влязох, бе сравнително добре поддържан за стандартите в столицата. Около пощенските кутии нямаше обичайните купчини шарени хартийки, рекламиращи какво ли не, а пред вратата имаше гумена изтривалка. Естествено трябваше да натисна домофонния звънец, за да ми отворят външната врата.

На прага на търсената квартира вече ме очакваше хазяйката — дребна женица с малки тъмни очички. Кожата на лицето й бе обсипана с малки кафяви петънца. Беше облечена в тъмночервен плътен пеньоар, с широки ръкави и пристегнат с коланче в кръста. Въпреки напредналата възраст стойката й бе все още изправена. Жилестата й ръка посочи осветения коридор и аз се шмугнах покрай нея.

Понечих да събуя обувките си, но тя ме подкани да влизам:

— Ето там, в кухнята… Навътре. Влизай, влизай!

Ориентирах се бързо и след като седнах на масата, започнах да се оглеждам. Тя проследи погледа ми:

— Сам човек съм, разбираш. Ама се оправям някак…

— Чудесно е — отвърнах, — всичко е наред.

— Е, не съвсем, ама като имам помощ, друго си е.

— По телефона говорихме за наема. Съгласен съм. Дори мога да предплатя за месец.

Тя положи леката си тънка ръка на рамото ми:

— Чакай, синко. Няма ли да погледнеш стаята? — засуети се тя. — То, не бива така.

— О, да.

Изправих се и тръгнах след нея по късия коридор.

Стаята, която ми показа, бе скромно обзаведена: легло с табла от лъскав фурнир, двукрилен дървен гардероб — изглеждаше доста стар, маса, два стола и разгънат пластмасов сешоар. Това за мен бе повече от достатъчно.

— Чудесна е — казах отново и жената видимо се зарадва.

— Ами, можеш да си донесеш багажа, синко.

— Нямам много багаж, хазяйке.

— Така ли? — не скри учудването си тя, а после ме подкани:

— Хайде, ела да ти направя палачинка със сладко. Ама да видиш истинска как се прави, че да си хапнеш.

Малко по-късно, на излизане, някак небрежно подхвърли зад гърба ми: