Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Прибрах се в квартирата. Позвъних на вратата, защото не носех ключ, и чух нечие движение отвътре. После светлинката, появила се миг преди това в шпионката, изчезна и вратата се отвори дотолкова, колкото да се промуша. Хазяйката любезно се отмести и след като влязох в коридора, внимателно затвори след мен. Изчака да събуя обувките си и нахлузя кожените чехли, а после ласкаво ме подхвана под ръка:

— Направих ти от онези палачинки, дето ги хареса.

— Наистина, хазяйке, нямаше нужда. Пази си запасите, че виждаш какво време е.

— Знам, знам — усмихна се тя. — Ти за мен не бери грижа. То, моето свършва, ама вие, младите…

Спрях и се загледах в малка снимка, окачена на стената в коридора. Бе точно на нивото на очите ми, така че можех да видя детайлите, макар и на недобре осветеното място. Тя представляваше група — трима мъже и една жена в бели престилки. Веднага разпознах луничавото лице на хазяйката, макар и доста по-млада. Фотографът бе хванал като фон зад тях голяма стая с висящи от тавана маркучи. Предположих, че е лаборатория и хората са работили там.

Хазяйката въздъхна зад гърба ми:

— И аз бях млада някога.

— А, не, аз не за това — измънках, — странно място.

— Някога се занимавах с наука, Антоне. Хайде — подканящо ме подбутна отново, — седни да си хапнеш.

Наистина не бях вкусвал такива палачинки. Тънка и нежна обвивка, а пълнежът — с домашно приготвено дюлево сладко. Откъде ли се бе снабдила с него?

След като събрах с вилицата разлятото от палачинката сладко и налапах последния залък, вдигнах поглед към нея. Тя одобрително наблюдаваше над рамките на очилата си, леко навела глава надолу. Можех да различа радостните пламъчета в очите й, а леко пожълтялото й нашарено лице, което вече добре познавах, сега бе почервеняло. Горда жена.

— Онази снимка, там… — подхванах, след като преглътнах и отпих от чашата с вода, която тя любезно ми бе предложила. — Интересна работа трябва да е била.

— Интересна беше. И още е такава — отвърна лаконично.

Замълчахме и в този момент се почувствах неловко. Тя вероятно не желаеше да коментира, но в мен се бе събудил неочакван интерес. Започнах да я оглеждам скришом. Тя улови погледа ми, забърса покривката с шепа, макар да нямаше нужда от това, и стана, за да раздигне масата. Върху пеньоара си бе навлякла сива, домашно плетена жилетка, но дори и така гърбът й изглеждаше тесен, почти с детски размер, а движенията на жената бяха по младежки пъргави. Нареди странично в пластмасова форма чинийката, за да се отцежда от водата.

— Ще сложа чай. Искаш ли?

Поклатих отрицателно глава.

Чайникът трябва да е бил предварително приготвен и подгрят, защото жената внимателно наля в чаша и я сложи пред себе си. От нея се издигаше почти прозрачна пара. Замириса на билки. Тя обгърна чашата с длани, като че се опитваше да ги затопли. После се обърна към мен:

— А ти с какво се занимаваш?

Въпросът ме хвана неподготвен.

— В момента търся работа, но съм историк по образование — отвърнах бързо само за да отговоря.

— Хм, трудно ще намериш нещо подходящо, нали?

Свих рамене. Така си беше наистина. Какво могат да вършат историците в днешния свят и нужни ли бяха изобщо? Веднага ми изскочи пример — в този регион на света, преди време всяка държава бе създала „своя собствена“ история и това, разбира се, бе удобно за политическите цели на съответното управление. Сега, когато границите бяха предимно административни, историците бяха станали излишни. Никой вече не се интересуваше от миналото. Животът бе само в настоящето. В технологичния век историята бе отживелица. С други думи — историята бе мъртва.

— Е, имам и други умения. Организационни най-вече. Наскоро изкарах курсове и имам добри познания по социология — тя кимаше одобрително. — Мисля да се хвана с политика.

— Политика, казваш? — попита замислено, докато бъркаше захарчето на чая си.

— Аха.

— Политиката сега е мръсна работа — заключи тя и извади лъжичката от чашата. Леко почука с нея по ръба на порцелановата чаша, докато се изцедят капките и внимателно я постави върху чинийката.

— Че кога не е била? В исторически план — откакто има организирани човешки групи в държавни структури.

— Е, да — прекъсна ме тя, — но сега, ако искаш да печелиш електорат, трябва да се прицелиш в него. Той е беден, болен и отчаян. На всичко това сложй и безпрецедентната ширеща се неграмотност и първичност. Разпада на семейните общности и загубата на ценности, цел и посока. И какво става? За да ги спечелиш, трябва да им се харесаш — трябва да изглеждаш от тяхното „котило“. Зъл език, нагло държане, безпардонност и цинизъм. С позата на „Великия освободител“. И около теб нормални съмишленици, но до един използвачи. Докато разберат обаче що за стока си, ще си поживееш добре. До идването на следващия селски месия. Така като те гледам — не виждам в теб нищо подобно. Чудя се в такъв случай — на къде си тръгнал?