Александър Белтов - Матрикант — книга втора

Права беше. Това не можех да оборя, а и не исках.

— Има и едни други хора, с възможности да влияят на обществените отношения. За тях ми е мисълта… То, още се ориентирам — исках да приключа темата възможно най-бързо, но осъзнах, че думите ми прозвучаха наивно.

— А имаш ли спонсори, защото тая работа така не става? Кой ще те финансира и какви ангажименти ще поемеш пред него?

Не отговорих. Бях на път да направя грешна стъпка, а и достатъчно подробности за себе си разкрих.

Тя отпиваше с наслада топлата течност и сякаш забрави разговора ни. Слънцето проби сивотата и лъчите му нахлуха през прозореца. Започнах да различавам интересни сенки от скромната покъщнина.

— Дано да съм жива, докато дойде някой да се нагърби и оправи цялата тази каша — не след дълго продължи разговорът ни.

— Е, защо да не си жива, хазяйке?

— Годините са ми много, не виждаш ли? Но не ме е страх от смъртта. Това си е заложено в нас — генетично.

Каза го по такъв начин, а и изразът на лицето й говореше красноречиво, че ме накара да си спомня стареца от маршрутката, когато ни нападнаха бандитите в Княжево. Същото примирение. Същото разбиране за предстоящото — единствено неизбежно.

— И какво е смъртта, в крайна сметка — прекъсна размислите ми хазяйката. — Преминаване същността ни от едно място в друго — беше допила чая си и побутна чашата настрани.

— Но ти си религиозна? — учудих се. Не бях видял икони, нещо често срещано из домовете на тукашните. Не носеше кръст или какъвто и да било друг символ на вяра. — Нали си се занимавала с наука?

— Че кой казва това? Не съм. По-скоро се определям като агностик. Може да има Бог — такъв, какъвто е според светите книги, а може и да няма. Не съм убедена нито в едното, нито в другото. Най-правдоподобната за мен теория е, че има световен разум и телата ни са само инкубатор, временен дом за него. След като напуснем този своеобразен инкубатор, душите ни се приобщават към него.

Това беше нещо съвсем ново за мен. Изречено от нейната уста обаче, не ми се стори съвсем невероятно. Тази жена притежаваше особено и необяснимо излъчване. Излъчване, което вдъхва доверие, без да се налага да се доказва.

— А тези — новите, така наречени матриканти ? — хрумна ми да попитам плахо. — Те как се връзват с тази философия? Нали се опитват да избягат от неизбежното?

— Ощетители са те. Ощетяват световния разум, но той няма да остави нещата по този начин, да знаеш — очите на жената се разпалиха и гласът и стана неочаквано твърд. Повдигна леко с показалеца си тънките рамки на очилата върху носа си. — И именно защото е световен разум, ще намери начин да обърне и спре цялата тази лудост.

— Е, нали душите им са свободни да напуснат след смъртта на физическите има тела? Защо да са ощетители?

— Не разбираш, синко, не разбираш — потупа ръката ми с усмивка. — Всяка промяна в естествения процес е неприемлива и не може да остане без последствия. Не и без пълно съответствие между съзнание и възможности. А когато възможностите са по-големи от нивото на съзнание, става страшно. Тази нова технология… Може би не си чувал за експериментите на двама военни инструктури — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер. Преди много години работех по един проект и в него намерих интересни материали за някаква операция, наречена „Пан“. Именно там се запознах с работата на двамата. Обучавали шимпанзета за бойни действия в африканската джунгла срещу бунтовниците. Шимпанзетата можели да се придвижват в тази местност почти четири пъти по-бързо от хората. Ориентирали се без проблеми във всякаква обстановка и можели да се прикриват на места, където бунтовниците изобщо и не предполагали за опасност. Даже не било неоходимо да променят конструкцията на конвенционалните оръжия, използвани от хората. Пасвали идеално на физиологичната структура на приматите. Всичко било перфектно замислено в представите на инструктурите. Оставало само да ги въоръжат с подходящите оръжия и научат да стрелят. Отделили им стотици часове в обучение да насочват автомата към хора и да натискат спусъка. Приматите можели и сами да сменят амунициите, когато се наложи. Резултатът бил, че още щом им дали оръжието с бойни амуниции, за да ги вкарат в района на бойните действия, животните първо застреляли инструктурите си, а после се избили взаимно. Пълна касапница. Вероятно човек може да мисли като примат, но приматът не може да мисли като човек. Животното не можело да различава нашите бойци и инструктурите от враговете. За тях всички били еднакви — хора. Нивото на интелект на животното не позволило то да оперира по този начин, който бил според замисъла на инструктурите. Ето ти прост пример за дисбаланс между това да притежаваш технологията и нивото на съзнанието, необходимо, за да го използваш по предназначение.