Александър Белтов - Матрикант — книга втора

В следващите минути мълчаливо правих компания на хазяйката. Малките й тъмни очички се спираха няколко пъти в моите и с изненада съзирах в дълбините им безкраен океан.

— Получили са нещо, което изисква по-висша форма на интелект, за да се ползва — заключих аз, преди да стана от масата. — Значи не са дорасли, така ли?

— Не са дорасли — кимна хазяйката.

Малко по-късно се затворих в стаята и до края на деня кроях на план за следващите ми стъпки.

От момента на завръщането ми в града късметът неизменно ми бе подавал ръка. Надявах се и сега да бъде така. Бях допуснал някои грешки, но разумни рискове трябваше да приема, ако исках да получа това, за което бях тук. Едното от тях вече се изпълняваше — страданието на Божил. Мислех дори как да го усиля. За другото обаче ми трябваше помощ. Помощ, която се надявах да получа от един човек, когото бях започнал вече да издирвам.

Тази сутрин минах през местното заведение за хранене „Бърза закуска“ и купих няколко сандвича с вкус на говеждо. Натъпках ги в голям хартиен плик и ги понесох из улиците на града. Запътих се към района на ченгето, което навремето бе надзорник за Таня. Той помогна да вземем от Жорж парите на института на Компанията. Разбира се, бяха изминали години, но разполагах с негов предполагаем портрет. Надявах се поне донякъде да съответства на сегашния му облик.

Първите двама просяци, заели ключови места в района, на които подадох сандвича, ги прибраха безмълвно. Показах им дискретно рисувания портрет — никаква реакция. Сякаш не бях там и не бях им давал нищо. Изпуснах си нервите и ядно сритах втория по кокалчетата на изпружените му крака. Той изохка и ме напсува по най-вулгарен начин. Понечи да се изправи, но после размисли и остана да лежи на плочника, размахвайки юмруци към мен.

Тръгнах си бързо и се замислих как ли изглеждам отстрани. Не бях добрия самарянин, който мисли, грижи се и се моли за безбройните безимотни нещастници. Но такива бяха и всички останали, с които и в момента се разминавах на улицата — е, вероятно с малки изключения, доказващи по-скоро правилото „Човек за човека е вълк“. Ако това бе така, значи бе поредното доказателство, че аз също съм човек. Не по-различен от всички останали в този свят.

Безрезултатните ми до този момент усилия ме накараха да променя първоначалния замисъл за изпълнението на плана си. Към третия просяк, който забелязах в същия район, реших да подходя по различен начин.

Стоварих се най-безцеремонно на плочките — на по-малко от метър от него, и сложих между краката си малка картонена кутия. Предвидливо я бях извадил малко по-рано от ръждясал контейнер на улицата и сега приличах на един от многото просящи безделници. Само лицето ми вероятно не изглеждаше съвсем по този начин, но се надявах да не ми отнеме много време. Портрета на ченгето сложих в скута си, с лице нагоре, така че когато раздърпания мъж погледне към мен, да може да го види. Загледах се в отсрещния плакат-лозунг „Равенството е живот“, провиснал между два улични стълба. Бе падал ниско и главите на хората минаваха на педя от него. Някой бе задраскал с черен спрей думата „живот“ и вместо нея отгоре бе изписано с разкривен почерк „невъзможно“.

В началото просякът до мен се направи, че не вижда и не чува нищо наоколо. След няколко минути обаче нервите му не издържаха — омазнените му крачоли се размърдаха и брадясалото му с къса четина лице се обърна към мен:

— Изчезвай, бе, тъпак! — просъска ми злобно. От развалените му жълти зъби лъхна неприятна миризма на кисело.

Не отговорих. Вместо това извадих от хартиения плик поредния сандвич. Беше омазал достатъчно опаковачната хартия и мирисът на печено подразни носа на просяка. Той се обърса с опакото на ръката си и отново се озъби:

— Разкарай се, бе! Аре, бегай на друго место! — погледът му се насочи натам, където лежеше рисуваният образ на полицая.

— Искаш ли да си го поделим? — вдигнах сандвича пред лицето му с приятелски тон.

— И тоя нема да те спаси — посочи портрета на ченгето, — ако се ядосам, да знаеш. Нищо, че се прави на големата работа тук. И той ни е ял попарата. Ако му шариш кинти, той да ти намери място!

— На — тикнах му в ръцете сандвича, — вземи го целия, че не съм гладен. Сега изчезвам.

Избърсах ръце в хастара на дрехата си, грижливо прибрах рисунката в кафявия плик и станах. Картонената кутия ритнах встрани и тя тутакси бе смачкана от нечии преминаващи крака. С помръкнал поглед мъжът мълчаливо изгледа действията ми. Чувстваше някак по животински, че ме е надвил и все още се правеше на страшен.