Александър Белтов - Матрикант — книга втора

— Е, не съм казал така — опитах да потуша нещата, — просто ще си платя услугата.

— Нека ти кажа нещо, господично! — лицето му бе почервеняло. — Правя това, което се иска от мен — чистя улиците от боклуци. Разправям се ежедневно с боклуци и дори когато легна да спя — пак сънувам боклуци. Разбра ли? На всичкото отгоре, за да съм на тази позиция, играя по единствените възможни правила. Правила, измислени не от мен обаче. Запомни това, момче! Корупцията не зависи от характера, нито от морала на човек, а от условията, в които попада. Никой не се е родил корумпиран. Нима не искам да съм чист като Христос? — разпери театрално ръце. — Искам, разбира се, но за да живея в света, в който съм роден, и да работя това, което мога… Над мен има друг, на когото се отчитам, той пък се отчита на друг и така — до самия връх. Представи си пирамида и аз съм само в основата й.

Изчаках безмълвно да свърши своята своеобразна изповед. След тези думи на него видимо му олекна.

— Какви са тези хора? — продължи вече с по-мек тон.

— Тези хора имат достъп до матриканти , а на мен ми трябва такъв. Трябва ми тяло, но без инсталирано нечие човешко съзнание. Заготовката само.

— Знаеш къде е продавачът, дори мисля, че лично го познаваш — присви очите си ченгето и лицето му придоби азиатска форма. — Забрави ли?

Знаех, че вече се е досетил за какво го моля, но искаше да си поиграе с мен. Реших да не му доставя това удоволствие, да съм директен и да си спестя неудобството.

— Хм. Не тези матриканти , давани на лиценз от Компанията, макар че не бих имал против. Търся един от тези, които се издирват от Лицензионна полиция. Има едни хора… там… в Княжево. Някаква група.

— Това са глупости! — изведнъж стана сериозен. Сви юмруци и краката му потрепериха нервно. — Приказки на тези измекяри от Лицензионната. Разправят ги, само и само да получат финансиране и да се бъркат в чуждите дела. Смучат стотици хиляди от наивниците, дет’ им вярват. Няма такива неща на черния пазар. Никой не притежава апаратурата, с която осъществяват преливането на матрицата на мозъка. Виж, чип мога да ти уредя. Човекът е точен, ама е скъпчия, да знаеш.

— Какъв чип? — не бях чул за него.

— Чип като чип — отговори бързо. — Не разбирам от тия работи, ама знам, че се продава. Имплантира се на мястото на стария и всичко в базата им данни става окей. Докато разкрият измамата, минава дълго време. Възможно е да действа дори години. Десет пъти да те проверят от Лицензионна, може десет пъти да си окей. Обаче не знаеш кога ще им свирне скенерът и ще разкрият несъответствието.

За такова нещо не бях мислил, а ето, че само се появи. В моя случай, като бонус, можех да контролирам валидността на чипа посредством скенера, с който се бях сдобил неотдавна.

— Искам го.

Той се облегна назад и ме преценяваше няколко секунди. Измерваше ме от глава до пети и ми стана неудобно.

— Ти нали разбираш, че ако ме видят с теб, ще загазя — наведе се и приближи лицето си към мен. — И този път не само крака ми ще пострада.

— За парите — колкото трябва, толкова.

— Абе, парите… — недоизказа се той и махна с ръка, така че не разбрах мисълта му.

Ченгето изпъшка, стана и започна да шари зад гърба ми. Не разбрах защо се бе изнервил така внезапно. Паркетът скърцаше под тежкото му тяло — напред-назад, напред-назад. Сега накуцването му се чуваше отчетливо. Стигна до прозореца и леко открехна тънката завеса. Загледа се навън. Преценяваше обстановката и рисковете по някакви свои критерии. След малко пусна обратно завесата, приближи към мен и твърдо каза:

— Ще го направим!

— Благодаря! Аз съм Антон — протегнах ръка.

Той я изгледа мрачно, но не я пое.

— Наричай ме както искаш. Впрочем, дай ми рисунката!

Протегна ръка и знаех, че не мога да откажа, нито да излъжа, че не я нося. Извадих я от вътрешния си джоб. Той я взе, погледна я и след това накъса плътния картон на десетки малки парченца. Пусна в джоба на якето си остатъците от това, което допреди малко беше неговият портрет, и ме подкани да ставам.

— Утре, осем часа вечерта. Улица „Лавеле“ 10. Увери се, че си сам и не водиш опашка. Има черна метална пощенска кутия. Отвори я, няма да бъде заключена, и ще намериш бележка с указание къде ще те чакам.

Кимнах, че съм разбрал.

Той излезе пръв и се забави около минута, после протегна ръка и ме издърпа навън. Малко по-късно се разделихме.

На връщане реших да изразя уважение и благодарност към хазяйката и купих хляб, две рибени консерви, кутия билков чай и малка бисквитена торта. Доволен от себе си, се прибрах в квартирата. Бях с приповдигнато настроение и обнадежден от срещата си с ченгето, на което и досега не бях разбрал името. Макар да не ми обеща помощ за намиране на тяло на матрикант , както исках, снабдяването ми с чип, за да ме легализира при една евентуална проверка, бе нещо много-много важно за мисията, която бях поел пред себе си. Постепенно нещата се движеха в точната посока, а бяха изминали само няколко седмици от моето появяване в града.