Хаим Оливер - Гол от засада

Жените се обърнаха и излязоха.

Вторият удар върху враговете на ККДЖЗЗМФ бе нанесен по много по-жесток начин.

Връщайки се от телевизията, другарят Антон Антонов минаваше покрай кооперация „Лале“ и си свиркаше, доволен, че е успял да напише две страници от сценария за съвременната младеж. Неочаквано над него се изля ниагарски водопад. Той изхълца и побягна, но втори поток го накваси окончателно и го превърна в жалко подобие на режисьор. В следващия миг от един вход се подаде нежна ръка с маникюрирани пръсти, сграбчи го за яката и го издърпа в коридора.

Другарят Антон Антонов се видя в двора на „Лале“, заобиколен от другарките на ККДЖЗЗМФ, безмилостни като членки на Великата инквизиция.

— Какво зззначи това? — опита се да извика другарят Антон Антонов, но от устата му излезе жалко писукане.

— Отвличане! — спокойно отвърна леля Гица.

— Това е незаконно! — закрещя другарят Антон Антонов и кихна. — Вие нямате право да отвличате невинни граждани! Това е бандитизъм, заклеймен от Хартата за правата на човека!

— А не е ли бандитизъм да отвличате нашите пилета във вашия невзрачен ЖСК СЛАВА? — обади се доктор Веса.

— Никой никого не е отвличал! Возихме го на локомотив и той остана. Доброволно! Напълно доброволно!

— Стига приказки! — прекъсна го леля Гица. — Нямаме време за разправии. Режисьоре, чуй нашите условия! Сега ти ще напишеш писмо до ЖСК СЛАВА и ще поискаш най-късно до двайсет и един часа нула-нула да освободят Влади Ракетата и да го доведат при нас. Писмото ще предадем ние, а ти ще останеш тук като заложник. И докато не притиснем момчето до сърцето си, ти няма да видиш бял свят! Това е! Казах! Жени, приберете го!

И докато осъзнае какво става, другарят Антон Антонов биде грабнат от осем чифта нежни ръце с маникюрирани нокти и натикан в бараката за въглища. Катинарът щракна. Пред вратата застана на пост една ДЖЗЗМФ с дебела точилка в ръка.

Третата схватка се разрази между само една ДЖЗЗМФ и един представител на четиристранния пакт и стана така:

Горда от постигнатото в борбата с похитителите на редутабли, доктор Веса побърза да се прибере в къщи. Но още с влизането си в хола, тя усети нещо нередно. Старшина Марко седеше изпъчен пред масата и се усмихваше с победоносен вид.

— Къде е Митко? — попита тя. — Мина ли му коремът?

— Нищо му няма — каза той. — Нищо! Юнак е нашият Пеле!

Тя влезе при децата. И дъхът й се пресече.

Познатата малка стая с двете легла, масичката, аптечната, етажерката не бе същата. Стените й бяха облепени с лозунги като САМО БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!, БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, ВОДИ НИ КЪМ СИЯЙНИТЕ ВЪРХОВЕ НА СПОРТА!, етажерката бе покрита с цветни фотографии на Бонди, Меци, Раби и други играчи от поменатия отбор, над аптечната се извисяваше виолетовият флаг на същия отбор…

А на пода, облечен във формата на въпросния отбор, седеше Митко Пеле и бърникаше един огромен барабанлия револвер със седефена дръжка.

Доктор Веса не можа да изпищи — гласът й бе заглъхнал от ужас, но намери сили в себе си да се наведе, да грабне револвера, да смъкне виолетовия флаг и да изскочи навън. Тук вече гласът й се върна:

— Какво значи това? Какво е това безобразие?

Старшина Марко изчака спокойно, усмихна се състрадателно, взе револвера от ръката й, насочи го към гърдите си и дръпна спусъка. Изстрел не последва.

— Виждаш ли? — рече той. — Напразно викаш, докторе! Това е пищовът на дядо Марко от хайдушко време. Не стреля. Патрони няма за него. Нека си поиграе детето.

— Всеки празен пистолет стреля веднъж на сто години! — продължи да вика доктор Веса. — Забранявам ти да го даваш на децата! Забранявам ти! — Тя размаха виолетовия флаг. — А това какво е?

— Не знаеш ли? — Старшина Марко невинно вдигна клепачи. — Това е знамето на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ.

— Какво търси то в стаята на децата?

— Ами че… тяхно си е… На Митко. Митко си е вече наш…

— Ваш?! И откога, моля?

— Ами че, кажи-речи от половин час.

— Тъй значи! Докато ние, жените, спасяваме нашите рожби от попълзновенията на чуждата агентура, врагът се е барикадирал в собствения ми дом и похищава собственото ми дете! Майчице, докъде стигнахме! — И заплака. Заплака с едри и горчиви сълзи.

Старшина Марко никак не понася, сълзи.

— Недей, докторе! — прошепна той и погали жена си по черната коса. — Недей да плачеш! Бива ли? За такава дреболия?

Но докторицата продължаваше да ридае с пълното съзнание, че най-силното й оръжие в борбата с вътрешната агентура са сълзите.