Майкъл Крайтън - Разкриване

Известно време Сандърс мълча.

— Какво ми препоръчваш да направя? — попита накрая.

— Аха Значи искаш съвет?

— Да.

— Наистина ли? — усмихна се Дорфман. — Съмнявам се.

— Да, Макс, наистина.

— Добре. Ето ти един съвет от мен. Върви при Мередит да й се извиниш, извини се и на Гарвин и си върши работата ’

— Не мога

— Тогава не искаш съвет.

— Не мога да го направя, Макс.

— От гордост ли?

— Не, но…

— Заслепен си от гняв. Как смее тази жена да се държи по такъв начин? Нарушила е закона и трябва да отговаря за постъпките си. Опасна е, трябва да бъде спряна Изпълнен си със сладко опияняващо възмущение. Прав ли съм?

— По дяволите, Макс. Просто не мога да го направя, това е всичко.

— Разбира се, че можеш. Искаш да кажеш, че няма да го направиш.

— И така да е. Няма Дорфман сви рамене.

— Тогава какво искаш от мен? Идваш за съвет, за да го отхвърлиш ли? Нищо ново. — Дорфман се ухили. — И в други мои съвети няма да се вслушаш.

— Кои например?

— Какво те интересува, щом няма да ме послушаш?

— Кажи, Макс.

— Сериозно ти говоря. Няма да ме послушаш. Губим си времето. Върви си.

— Просто ми кажи, моля те! Дорфман въздъхна.

— Но само защото те помня от времето, когато беше разумен. Първо. Слушаш ли?

— Да, Макс. Слушам те.

— Първо. Знаеш всичко за Мередит Джонсън, което ти е необходимо. Затова засега забрави за нея. Тя не ти е грижа.

— Какво значи това?

— Не ме прекъсвай. Второ. Играй своята собствена игра, не нейната.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да решиш проблема.

— Кой проблем? Съдебното дело ли?

Дорфман изсумтя и разпери ръце.

— Невъзможен си. Само си губя времето.

— Искаш да кажеш, че трябва да се откажа от делото ли?

— Ама ти не разбираш от дума! Реши проблема’ Направи онова, за което най-много те бива. Свърши си работата. Сега си върви.

— Но, Макс…’

— Не, нищо не мога да направя за теб — каза Дорфман. — Твоя работа. Всеки сам отговаря за собствените си грешки. Трябва да се връщам при гостите си. Не забравяй обаче какво ти казах, Томас. Не го проспивай. И помни, всяка човешка постъпка има причина. Всички постъпки представляват решаване на проблем. Дори твоите, Томас.

Дорфман обърна инвалидната количка и се върна в ресторанта.

„По дяволите, Макс“, помисли той, докато вървеше по Трета улица във влажната вечер. Беше вбесяващо, че Макс никога не казваше онова, което мислеше. Там е работата, Томас. И то не от днес.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Макс беше отвратителен. Можеше да ти скъса нервите. Тъкмо такива спомени бяха оставили у Сандърс повечето съвещания от времето, когато той беше в Управителния съвет на „Диджи Ком“. Сандърс неизменно се прибираше изтощен от тях Някога в Кюпъртино по-младшите ръководители бяха кръстили Макс Любителя на гатанките.

Всички човешки постъпки представляват решаване на проблем. Дори твоите, Томас.

Сандърс поклати глава. Звучеше безсмислено. А междувременно трябваше да свърши много работи. В края на улицата намери телефонна будка и набра номера на Гари Босак. Беше осем часът. Босак си бе у дома. тъкмо бе станал от леглото и бе направил кафето преди началото на работния си ден. Сандърс си представи как той се прозява пред пет-шест модема и компютърни монитора и се кани да започне ровенето из базите данни.

Телефонът даде сигнал „свободно“ и се включи телефонен секретар. „Тук е «НЗ Профешънъл Сървисиз». Оставете съобщение.“ Продължителен звуков сигнал.

— Гари, обажда се Том Сандърс. Знам, че си вкъщи, обади се.

Нещо изщрака и се чу гласът на Босак.

— Хей! Последният човек, за когото си мислех, че може да позвъни. Откъде се обаждаш?

— От автомат.

— Добре. Как вървят нещата, Том?

— Гари, трябват ми някои работи. Да погледнеш едни данни.

— Хм… Служебни или лични?

— Лични.

— Хм… Том, доста съм зает тези дни. Можем ли да го отложим за следващата седмица?

— Ще бъде много късно.

— Но съм страшно зает.

— Гари, какво става?

— Не се прави на ударен, Том. Много добре знаеш.

— Имам нужда от помощ, Пари.

— Хм! С удоволствие бих ти помогнал. Но току-що ми се обади Блакбърн и ме предупреди, че ако се захвана с теб по какъвто и да било въпрос, още утре в шест сутринта хората от

ФБР ще цъфнат и ще претърсят апартамента ми.

— Господи! Кога ти се обади?

— Преди около два часа.

Преди два часа. Блакбърн го беше изпреварил.

— Гари…

— Хм! Знаеш, че винаги съм имал слабост към тебе. Том. Но не и този път. Разбрахме ли се? Трябва да вървя.