Майкъл Крайтън - Разкриване

— Не, благодаря.

— Само защото вали.

— Тук, в Сиатъл, непрекъснато вали — отбеляза Сандърс.

Мередит сви рамене, отиде до вратата и се облегна на нея, като предизвикателно изпъна бедро. Погледна Сандърс и се усмихна.

— Напомняй ми никога да не слагам клин в твое присъствие. Неловко е, възбуждам се и ще ми проличи.

После се извъртя, блъсна вратата и бързо се качи на задната седалка в чакащата я отпред кола. Затвори вратата, обърна се и весело му помаха. Автомобилът потегли.

Сандърс отпусна юмруци. Пое дълбоко дъх и бавно издиша. Цялото му тяло беше напрегнато. Почака колата да изчезне от погледа му, после излезе йа улицата. Усети по лицето дъжда и хладния вечерен ветрец.

Махна на едно такси.

— Хотел „Четирите сезона“ — каза той на шофьора.

В таксито Сандърс гледаше през прозореца и дишаше дълбоко. Не му стигаше въздухът. Срещата с Мередит го извади от равновесие. Особено веднага след разговора с Луин. Думите му го бяха разтревожили, но към него човек не можеше да се отнася прекалено сериозно. Луин беше артистична натура, лесно се палеше и всъщност освобождаваше натрупаното творческо напрежение с изблици на гняв. Почти винаги беше ядосан на нещо. Луин обичаше да се ядосва. Сандърс го познаваше много отдавна. Лично той не проумяваше как го издържа Адел, жената на Марк. Беше от онези невероятно спокойни, почти флегматични жени, които могат да разговарят по телефона, докато децата пълзят наоколо, дърпат я и непрекъснато й задават въпроси. По съшия начин просто оставяше мъжа си да беснее, докато тя си вършеше работата. Всъщност всички просто оставяха Луин да се набеснее, защото знаеха, че в края на краищата гневът му не значи нищо.

Но беше вярно и че Луин притежава особен нюх да усеща накъде духа вятърът. Именно в това се криеше тайната на успеха му като проектант. Той можеше да заяви: „Пастелни тонове“, и всички да се ужасят от новото цветово решение. Но след две години, когато първите изделия вече излизаха от производството, пастелните цветове се оказаха любими на всички. Затова Сандърс бе принуден да признае, че рано или късно хората щяха да повтарят казаното от Луин. Главният проектант му беше обяснил какво си мислят останалите във фирмата: че Сандърс им подлива вода.

„Чудо голямо“, помисли си той.

Колкото до Мередит, Сандърс имаше отчетливото усещане, че тя си е поиграла с него във фоайето — дразнеше го и го подмяташе като играчка. Откъде ли Мередит черпеше своята увереност? Сандърс бе отправил много тежки обвинения срещу нея. И въпреки всичко тя се държеше така, сякаш не я заплашваше никаква опасност. Нейната невъзмутимост, безразличието й силно го смущаваха. Те означаваха само едно — убедеността й, че може да разчита на подкрепата на Гарвин.

Таксито спря в алеята пред хотела Сандърс забеляза колата на Мередит отпред. Тя говореше нещо на шофьора. Обърна се и го видя…

Сандърс нямаше друг изход, освен да слезе от таксито и да се запъти към входа.

— Следиш ли ме? — попита го Мередит с усмивка.

— Не.

— Честно?

— Да, Мередит, честно.

Приближиха се до ескалатора от улицата към фоайето на хотела. Сандърс застана зад Мередит. Тя извърна поглед към него.

— Жалко, искаше ми се да ме следиш.

— Да де. Но си сбъркала.

— Щеше да е много хубаво — усмихна се подканящо тя.

Сандърс не знаеше какво да каже, само поклати глава. Двамата мълчаха, докато не стигнаха до богато украсеното фоайе с високи тавани. Тогава Мередит се обади:

— Аз съм в стая четиристотин двайсет и три. Заповядай когато поискаш. — И тръгна към асансьорите.

Сандърс я почака да изчезне от погледа му, после прекоси фоайето и зави наляво към ресторанта. Още от прага забеляза Дорфман, който вечеряше на ъгловата маса с Гарвин и Стефани Каплан. Макс говореше и жестикулираше разпалено. Гарвин и Каплан внимателно го слушаха, леко приведени напред. Сандърс си спомни, че някога Дорфман е бил директор на фирмата — и то много силен според разказите. Именно той убедил Гарвин да разнообрази модемите с клетъчни телефони и безжична съобщителна техника още когато никой не съзирал връзката между компютрите и телефоните. Взаимовръзката беше очевидна сега, но не и в началото на осемдесетте години, когато Дорфман бе изрекъл: „Вашият.бизнес не е в хардуера. Вашият бизнес е в съобщенията. В достъпа до информация.“

Бе определил и ръководството във фирмата. Предполагаше се, че Каплан дължи поста си на пълното му одобрение. Сандърс бе дошъл в Сиатъл пак по негова препоръка. И Марк Луин бе назначен благодарение пак на него. Заместник-ръководители бяха изчезвали един след друг през годините, защото според Дорфман им липсваше проницателност или хъс. Той можеше да бъде както мощен съюзник, така и смъртен враг.