Майкъл Крайтън - Разкриване

Сандърс видя на монитора, че от стената на коридора се изтегля виртуално чекмедже, в което бяха подредени папки.

— Хей! — възкликна Конли. — Невероятно! Ангеле, може ли да погледна в една от папките?.. Аха. Добре.

Протегна ръка и докосна с върха на пръста надписа на гърба на една папка. Тя веднага изскочи от чекмеджето и се разтвори, сякаш увиснала във въздуха.

— Понякога се налага да разчупим физическата метафора — поясни Чери, — защото потребителите ползват само едната си ръка. А обикновена папка не можеш да отвориш с една ръка.

Застанал на черната пътека, Конли описваше с длан къси дъги във въздуха. Наподобяваше разлистване на страници. На монитора Сандърс видя, че той всъщност разглежда няколко електронни таблици.

— Виж ти! — възкликна Конли. — Трябва да сте по-внимателни. Тук са всички ваши финансови отчети.

— Я да погледна — каза Дейли и се обърна на пътеката.

— Гледайте каквото поискате — засмя се Чери. — Радвайте му се докато можете. В окончателния вариант на системата ще вградим бариери за контрол на достъпа. Но засега можем да ги заобиколим. Забелязвате ли, че някои цифри са червени? Това означава, че за тях има още подробности. Докоснете което пожелаете.

Конли пипна една червена цифра. Тя изскочи уголемена и създаде нова информационна равнина, която увисна във въздуха над първите електронни таблици.

— Ау!

— Нещо като хипертекст — сви рамене Чери. — Много е спретнато, ако питате мен.

Конли и Дейли се кикотеха, докосваха напосоки цифрите по таблиците и изваждаха подробни отчети, които вече висяха от всички страни.

— Хей, ами как да се отървем от всичко това?

— Можете ли да намерите първоначалната таблица?

— Скрита е под останалите.

— Наведете се и погледнете. Вижте можете ли да стигнете до нея.

Конли се приведе и сякаш затърси нещо отдолу. Протегна ръка и като че взе нещо.

— Намерих я.

— Добре, сега виждате зелена стрелка в десния ъгъл. Докоснете я.

Конли изпълни указанието. Всички материали влетяха обратно в първоначалната електронна таблица.

— Неописуемо!

— Искам и аз — обади се Дейли.

— Не, не може. Ще го направя аз.

— Не, аз!

— Аз!

Двамата се смееха, очаровани като деца. Приближи се Блакбърн.

— Знам, че на всички е много приятно — обърна се той към Никълс, — но изоставаме от графика и може би вече е време да се върнем в заседателната зала.

— Добре — съгласи се Никълс с очевидно нежелание. После се обърна към Чери: — Сигурно ли е, че ще ни доставите едно от тези неща?

— Разчитайте на мен! — отвърна той. — Съвсем сигурно.

На връщане към заседателната зала представителите на „Конли-Уайт“ бяха доста възбудени: говореха бързо, смееха се на преживяното. Хората от „Диджи Ком“ крачеха тихо до тях, за да не развалят доброто им настроение. Именно тогава Марк Луин настигна Сандърс и му прошепна:

— Хей, защо не ми се обади снощи?

— Обадих се — учуди се Сандърс. Луин поклати глава.

— Нямаше съобщение, когато се прибрах — каза той.

— Оставих го на телефонния секретар към шест и петнайсет.

— Не съм го получил — отговори Луин, — а сутринта, когато дойдох, теб те нямаше. — Той сниши глас: — Боже! Каква каша. Дойдох на съвещанието за „Туинкъл“ без никаква представа какъв ще е подходът.

— Съжалявам — каза Сандърс. — Не знам как е станало.

— За щастие Мередит пое обсъждането — продължи Луин, — иначе направо щях да загазя. Всъщност аз… Ще поговорим после — каза той, като забеляза, че Джонсън забавя крачка, за да поговори със Сандърс, и се отдръпна

— Къде, по дяволите, беше? — попита Джонсън.

— Мислех, че съвещанието е от осем и половина

— Обадих се у вас снощи точно заради промяната в осем. Следобед трябва да хванат самолет за Остин. Затова изтеглихме всичко по-рано.

— Не са ми предали.

— Говорих с жена ти. Не ти ли предаде?

— Мислех, че е от осем и половина. Джонсън поклати глава, сякаш да сложи край на този разговор.

— Както и да е — каза тя, — на съвещанието от осем часа се наложи да възприема друг подход към „Туинкъл“ и е много важно да съгласуваме донякъде нещата в светлината на…

— Мередит! — Начело на групата, Гарвин бе обърнал поглед назад към нея. — Мередит, Джон иска да те пита нещо.

— Идвам — отговори тя, изгледа намръщено Сандърс за последен път и забърза към първите в групата

Когато се върнаха в заседателната зала, настроението беше приповдигнато. Всички продължаваха да се шегуват, докато сядаха по местата си. В началото на обсъждането Ед Никълс се обърна към Сандърс: