Майкъл Крайтън - Разкриване

— Не, май не е.

— Струва ми се, че се канят да продадат завода на някой, който произвежда чипове. И това не сме ние.

— Съгласен съм. Така излиза.

— По дяволите! — възкликна Еди. — Останах с впечатление, че според теб това няма да се случи. Том, хората се тревожат. Аз също.

— Разбирам.

— Непрекъснато ме питат. Някои току-що са купили къща, други очакват дете и искат да са наясно. Какво да им отговарям?

— Еди, нямам никакви сведения.

— Божичко, Том, та нали ти си шефът!

— Знам. Нека проверя какво са правили счетоводителите в Корк. Бяха там миналата седмица.

— Преди час вече говорих с Колин. От Оперативния отдел пристигнали двама души. Само за един ден. Били много учтиви. Не като тези тук.

— Без никаква инвентаризация?

— Без инвентаризация.

— Добре — въздъхна Сандърс. — Чакай да проверя.

— Томи — допълни Еди, — честно казано, притеснявам се, че вече не си в течение.

— Аз също — отвърна Сандърс, — аз също.

Затвори телефонната слушалка. Натисна бутоните К-А-П, за да се свърже със Стефани Каплан. Тя би трябвало да знае какво става в Остин и Сандърс вярваше, че ще сподели с него. Но секретарката й каза, че до обяд Каплан е вън от службата. Той се обади на Мери-Ан, но и нея я нямаше. После набра телефона на хотел „Четири сезона“ и потърси Макс Дорфман. Телефонистката му съобщи, че линията дава заето. Сандърс си помисли, че трябва да се срещне с Макс през деня. Защото, ако Еди се окажеше прав, Сандърс бе излязъл от вътрешния кръг. А това не вещаеше нищо добро.

Междувременно в края на сутрешното заседание с „Конли-Уайт“ можеше да постави пред Мередит въпроса за затварянето на завода. Засега не бе в състояние да предприеме нищо друго. Перспективата да разговаря с нея го притесняваше. Все някак обаче щеше да се оправи. Всъщност нямаше избор.

Когато отиде в заседателната зала на четвъртия етаж, тя беше празна. В далечния край се виждаше разглобена част от устройството „Туинкъл“ и схема на производствената линия в Малайзия. По някои бележници имаше бележки, тук-там до столовете бяха оставени куфарчета. Заседанието беше започнало. Сандърс изпадна в паника. Изби го пот. От другия край на залата влезе една секретарка и се засуети около масата с чаши и бутилки вода.

— Къде са хората? — попита той.

— О, излязоха преди петнайсетина минути — отговори му тя.

— Преди петнайсет минути ли? Че кога почнаха?

— Заседанието започна в осем.

— В осем ли? — изненада се Сандърс. — Мислех, че е насрочено за осем и половина.

— Не, започна в осем. По дяволите!

— Къде са сега?

— Мередит заведе всички във ВИС, да им покаже Коридора.

Първото нещо, което Сандърс чу, когато влезе във ВИС, беше силен смях. В залата с оборудването екипът на Дон Чери бе качил двама от шефовете на „Конли-Уайт“ на системата. Младият юрист Джон Конли и инвестиционният банкер Джим Дейли бяха сложили очилата и ходеха по движещите се пътечки. Двамата се усмихваха широко. Всички останали в залата също се смееха, включително вечно киселият финансов директор на „Конли-Уайт“ Ед Никълс, застанал до монитор, който показваше изображение на виртуалния коридор както го виждаха двамата на пътечката Никълс имаше на челото червени следи от очилата

Той хвърли поглед на приближаващия се Сандърс.

— Това е фантастично!

— Да, много е зрелищно — съгласи се Сандърс.

— Направо фантастично. Ще смажем всякаква критика в Ню Йорк, щом видят системата. Питахме Дон дачи може да я демонстрира с нашата фирмена база данни.

— Няма проблем — намеси се Чери. — Само ни дайте програмните връзки за вашата база данни и ще ви включим пряко. Става за около час.

Никълс посочи очилата.

— А ще можем ли да получим от тези неща в Ню Йорк?

— Естествено — отговори Чери. — Можем да пратим още днес. Ще пристигнат в четвъртък. Ще отиде един от нашите хора да ги монтира.

— За продажбите е страхотно — каза Никълс. — Направо страхотно.

После извади очилата си с рамки само отгоре. Бяха много особени, сгъваха се до съвсем малки размери. Никълс внимателно ги разгъна и ги постави на носа си.

Джон Конли се смееше на пътечката.

— Ангелче, как да отворя това чекмедже? — попита той и отметна глава, за да чуе.

— Говори с ангела помощник — обясни Чери. — Чува указанията през слушалките.

— И какво му казва ангелчето? — полюбопитства Никълс.

— Остава си между тях двамата — засмя се Чери.

На пътечката Конли кимна на това, което чуваше, после протегна ръка в пространството. Събра пръсти, сякаш хващаше нещо, и дръпна — точна пантомима на отваряне на чекмедже.