Майкъл Крайтън - Разкриване

Странно как свърши всичко. Отначало той страшно й се ядоса, но след това й прости и реши, че биха могли да продължат. Бяха поговорили за чувствата си, бяха се обяснили един на друг в любов и той се помъчи да продължи най-добронамерено. В края на краищата и двамата не издържаха — случката бе разбила връзката и им бе отнела нещо жизненоважно. Оттам нататък отношенията им се промениха. Липсваше същината. Караха се по-често и така за известно време запазиха предишната енергия. Но накрая всичко просто свърши.

— И тъкмо когато скъсахте — отбеляза Дорфман, — ти дойде при мен да поговорим.

— Да.

— За какво дойде да говорим? Или и това си „забравил“?

— Не, помня — възрази Сандърс. — Търсех съвет от тебе.

Беше отишъл при Дорфман, защото смяташе да напусне Кюпъртино. Късаше с Мередит, животът му бе объркан, всичко изглеждаше в пълен хаос. Искаше му се да започне отначало, да иде някъде другаде. Затова обмисляше дали да се премести в Сиатъл като ръководител на новите проекти. Гарвин мимоходом му бе подхвърлил предложението и Сандърс размишляваше дачи да приеме. Питаше Дорфман как да постъпи.

— Беше много разстроен — каза Дорфман. — Нещастен край на една любовна връзка.

— Да.

— Ето защо можеш да кажеш, че Мередит Джонсън е причината да дойдеш тук, в Сиатъл — заключи възрастният човек. — Заради нея смени работата и живота си. Тук започна наново. Мнозина знаеха за тази случка в миналото ти. Гарвин знаеше. Блакбърн също. Затова не е пропуснал да попита дали си в състояние да работиш с нея. Всички са се притеснявали дачи ще се сработите с нея. Но ти си ги успокоил, Томас, нали?

— Да.

— Успокоението обаче е било неистинско. Сандърс се поколеба — Не знам, Макс.

— Хайде, хайде. Много добре знаеш. Сигурно е било като лош сън, като кошмар от минатото да научиш, че човекът, от когото си избягал навремето, сега идва в Сиатъл да те преследва и да ти стане началник. Да грабне длъжността, която си искал и която си смятал, че заслужаваш.

— Не зная…

— Така ли? На твое място щях да се ядосам. Щях да се опитам да се отърва от нея. Някога тя те е засегнала много лошо, едва ли си искал това да се повтори. Но какъв избор си имал? Тя вече е била назначена, а е и протеже на Гарвин. Защитена е от неговата власт, защото той не дава дума да се издума против нея. Прав ли съм?

— Да.

— Години наред не си бил близък с Гарвин, защото той изобщо не е.искал да приемаш мястото в Сиатъл. Предложил ти го е с очакването да откажеш. Гарвин обича протежетата. Обича почитателите в краката си. Не обича те да стегнат багажа си и да заминат за друг град. Затова си разочаровал Гарвин. Нещата са се променили завинаги. И изведнъж се явява жена от миналото, и то подкрепяна от Гарвин. И какъв избор си имал? Какво си могъл да направиш с гнева си?

Мислите му трескаво напираха. Когато си припомни случките от първия ден — слуховете, потвърждението, дошло от Блакбърн, първата среща с Мередит, — не се сети да е изпитал гняв. Вярно, чувствата му тогава бяха много противоречиви, но сред тях със сигурност нямаше гняв…

— Томас, Томас. Престани да мечтаеш. Нямаме време за това.

Сандърс тръсна глава. Не можеше да разсъждава ясно.

— Томас, ти си подредил всичко. Все едно дали го признаваш или съзнаваш. На определено равнище случилото се точно отговаря на намеренията ти. И ти си се постарал да се осъществят.

Осъзна, че мисли за Сюзан. Какво му бе казала в ресторанта?

Защо не ми каза? Можех да ти помогна.

Беше права, разбира се. Като адвокат можеше да го посъветва, ако беше споделил с нея още първата вечер. Щеше да му подскаже как да постъпи. Щеше да го измъкне. Но сега тя не можеше да му помогне.

Сега не можем да направим кой знае какво.

— Търсел си това противопоставяне, Томас.

После Гарвин: Била ти е гадже и не ти е станало приятно, когато те е изоставила. Затова сега искаш да и го върнеш.

— Цяла седмица си работил, за да стигнеш до противопоставянето.

— Макс…

— Затова не ми приказвай, че си жертвата. Не си. Наричаш себе си жертва, защото не желаеш да поемеш отговорност за постъпките си. Защото си сантиментален, мързелив и наивен. Смяташ, че другите трябва да се грижат за теб.

— Господи, Макс! — изуми се Сандърс.

— Отричаш своята роля. Преструваш се, че си забравил. Преструваш се. че не знаещ. А сега се преструваш, че си объркан.

— Макс…

— Ох! Не знам защо си губя времето с теб. Колко часа имаш до съвещанието? Дванайсет ли? Или десет? И въпреки това прахосваш времето си, за да разговаряш с някакъв побъркан старец. — Дорфман обърна инвалидната количка. — На твое място бих се заловил за работа.