Майкъл Крайтън - Разкриване

Във фоайето мина покрай гишето за информация, където се бе разположил чернокож пазач: гледаше бейзболен мач но телевизията и кимна на Сандърс. Той тръгна към дъното на коридора, като се движеше безшумно по меките килими. На етажа беше тъмно, но в заседателната зала светеше. Светлините се виждаха иззад ъгъла.

Когато наближи, Сандърс чу гласа на Мередит Джонсън.

— И после?

Отговори й неясен мъжки глас. Сандърс спря.

Застана в тъмния коридор и се ослуша. От мястото си не виждаше залата.

След миг мълчание Джонсън каза:

— Добре, значи Марк ще говори за проектантската работа.

— Да, тя ще е включена в неговото изказване — поясни мъжът.

— Хубаво — съгласи се Джонсън. — Тогава какво…

Сандърс не чу останалото. Бавно и тихо започна да се приближава по килима. Надникна предпазливо зад ъгъла. Все още не виждаше самата заседателна зала, но пред нея в коридора имаше голяма хромова скулптура във формата на самолетно витло. В огледалната й повърхност видя отражението на Мередит, която се разхождаше из залата. Мъжът с нея беше Блакбърн.

— А ако Сандърс не го направи? — попита Джонсън.

— Ще го направи — увери я Блакбърн.

— Сигурен ли си, че няма… той… — Останалото се изгуби.

— Не… не подозира

Сандърс затаи дъх. Мередит се разхождаше нагоре-надолу. Отразеният й образ се размазваше и кривеше.

— Кога той ще… мога да твърдя, че това е… не е ли… искаш да кажеш?

— Точно така — потвърди Блакбърн.

— Ами ако той…

Блакбърн сложи ръка на рамото й.

— Да, ти трябва да…

— Значи… искаш от мен…

Блакбърн тихо каза нещо в отговор, от което Сандърс различи единствено: «Трябва да го унищожим.»

— Можем ли да го направим…

— Разбира се… разчитаме на теб…

Рязко иззвъня телефон. И Мередит, и Блакбърн посегнаха към джобовете си за клетъчните апарати. Търсеха Мередит.

Двамата се запътиха към изхода. Приближаваха до Сандърс.

Той се огледа в паника и забеляза вдясно мъжката тоалетна. Мушна се зад вратата, когато те излязоха от заседателната зала и тръгнаха по коридора.

— Не се тревожи, Мередит — каза Блакбърн. — Всичко ще се оправи.

— Не се тревожа — отвърна тя.

— Трябва да мине гладко, без вживяване — продължи Блакбърн. — Няма причина да се вдига шум. В крайна сметка фактите са на твоя страна. Той очевидно е неподготвен.

— Нали още няма достъп до базата данни? — попита Мередит.

— Не. Системата е заключена.

— Няма как да проникне и в системата на «Конли-Уайт», нали?

Блакбърн се засмя.

— Не, ако ще зад врата да си стъпи, Мередит.

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора Сандърс напрегнато се ослушваше, докато чу щракането на затваряща се врата. Тогава излезе от тоалетната в коридора.

Там нямаше никого. Сандърс се загледа в далечния край.

В джоба му телефонът иззвъня така рязко, че го сепна.

— Сандърс.

— Слушай — каза Фернандес. — Изпратих проекта за договор в кабинета на Блакбърн, но ми го върнаха с някои допълнения, за които не съм сигурна. Хайде да се видим, за да ги обсъдим.

— След един час — отговори Сандърс.

— Защо не сега?

— Трябва първо да свърша нещо — каза той.

— А, Томас. — Макс Дорфман отвори вратата на хотелската си стая и веднага дръпна инвалидната количка назад към телевизора. — Най-накрая реши да дойдеш.

— Значи си чул?

— Какво да съм чул? — каза Дорфман. — Аз съм само един старец. Никой вече не ми обръща внимание. Забравен съм от всички, включително и от теб.

Той изключи телевизора и се ухили.

— Какво си чул? — попита Сандърс.

— О, само откъслечни неща. Слухове, празни приказки. Защо ти самият не ми кажеш?

— Загазил съм, Макс.

— Разбира се, че си загазил — изсумтя Дорфман. — От цяла седмица е така. Чак сега ли забеляза?

— Те искат да ме изиграят.

— Кои са те?

— Блакбърн и Мередит.

— Глупости!

— Истина ти казвам.

— Вярваш ли, че Блакбърн може да те изиграе? Филип Блакбърн е безгръбначен глупак. Безпринципен е и няма капка ум в главата. Още преди години казвах на Гарвин да го изгони. Блакбърн е неспособен да мисли самостоятелно.

— Тогава Мередит.

— Аха. Мередит. Да. Голяма красавица! Страхотни гърди!

— Макс, моля те.

— И ти някога си бил на същото мнение.

— Беше много отдавна — каза Сандърс. Дорфман се усмихна.

— Променил“ ли са се времената? — попита той с неприкрита ирония.

— Какво означава това?

— Изглеждаш ми блед, Том.

— Нищо не разбирам. Уплашен съм.

— О, уплашен си. Голям човек като теб да се плаши от една красива жена с красиви гърди.