Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше как маа Рамотсве се приближи до входната врата и почука. Сигурно д-р Ранта вече я чакаше, защото тя бързо влезе вътре и вратата се затвори зад нея.

— Сама ли сте, маа? — попита я д-р Ранта. — Вашият приятел, който е отвън, няма ли да влезе?

— Не, отвърна тя. — Ще ме почака отвън.

Д-р Ранта се засмя.

— Охрана, а? Значи така се чувствате в безопасност?

Вместо да отговори на този въпрос тя отбеляза:

— Имате много хубава къща. Вие сте човек с късмет.

Той я покани с жест във всекидневната. Прикани я да седне и сам се настани в едно кресло.

— Не искам да си губя времето в приказки с вас — каза й. — Ще говоря само защото ме заплашихте и не искам да си имам неприятности с разни лъжкини. Това е единствената причина, поради която говоря с вас.

Гордостта му беше накърнена, осъзна тя. Беше притиснат в ъгъла — и то от жена; това беше болезнено унижение за един женкар. Тя си помисли, че няма нужда от предисловия, и започна направо:

— Как умря Майкъл Къртин?

Той стоеше в креслото срещу нея, свил устни.

— Аз работех там — поде, като се направи, че не обръща внимание на въпроса й. — Занимавах се с икономика на земеделието, а те имаха субсидия от фондация „Форд“, за да платят на човек, който изследва икономиката на такива дребномащабни земеделски предприятия. Моята работа беше точно такава. Но знаех, че всичко това няма смисъл. Още от началото. Тези хора бяха идеалисти. Мислеха, че можеха да променят начина, по който нещата се развиваха от незапомнени времена. Знаех, че нищо няма да излезе.

— Но приехте парите — отбеляза маа Рамотсве.

Той я изгледа презрително.

— Това беше просто работа. Аз съм икономист по професия. Изследвам неща, които работят, и неща, които не работят. Може би не разбирате това.

— Разбирам го.

— И така — продължи той, — ние, ръководството, така да се каже, живеехме в една голяма къща. Начело на всичко беше един немец, който идваше от Намибия. Буркхарт Фишер. Той имаше жена, Марша. Останалите трима бяха една жена от Южна Африка, американецът и аз.

Всички се разбирахме добре, ако не се брои фактът, че Буркхарт не ме харесваше. Скоро след като пристигнах там, той се опита да се отърве от мен, но договорът ми беше с фондацията и те отказаха. Беше им наприказвал лъжи за мен, но те не му повярваха.

Американецът беше много любезен. Говореше сносно сетсуана и хората го харесваха. Жената от Южна Африка се сближи с него и заживяха в една стая. Тя вършеше всичко — готвеше му, переше дрехите му, изобщо много се суетеше. После започна да проявява интерес към мен. Аз не я насърчавах, но тя започна връзка с мен, без да къса с онова момче. Каза ми, че смятала да му съобщи, но не искала да нарани чувствата му. Затова се срещахме тайно, което там беше трудно, но ние успявахме.

Буркхарт обаче заподозря какво става, извика ме в канцеларията и ме заплаши, че ще каже на американеца, ако не престана да спя с Карла. Аз му отговорих, че не е негова работа и той се ядоса. Каза, че пак щял да пише на фондацията и да им каже, че смущавам работата на колектива. Затова аз му обещах, че ще престана да се срещам с Карла.

Но не престанах. Защо да преставам? Срещахме се вечер. Тя твърдеше, че й харесвало да се разхожда в тъмното, а той оставаше в къщата, защото на него не му харесваше. Предупреждаваше я да не се отдалечава много и да се пази от диви животни и змии.

Имахме едно място, където се усамотявахме. Една колиба зад насажданията. В нея държаха мотики, връв и други подобни неща. Но беше подходяща и за любовни срещи.

В онази вечер двамата с нея бяхме в колибата. Беше пълнолуние и навън беше доста светло. Изведнъж аз осъзнах, че пред колибата има някой и станах. Отидох тихо до вратата и я отворих съвсем бавно. Отвън беше американецът. Носеше само едни шорти и обувките си от чортова кожа. Нощта беше много топла.

„Какво правиш тук?“ — попита ме той. Аз нищо не му казах и тогава той внезапно ме блъсна настрана и погледна в колибата. Видя Карла и, разбира се, веднага я позна.

Отначало не каза нищо. Само гледаше ту нея, ту мен. После побягна надалеч от колибата. Но не тичаше към къщата, а в обратна посока, към пустошта.

Карла ми викна да тръгна след него и аз хукнах. Той бягаше доста бързо, но аз успях да го настигна и го хванах за рамото. Той ме отблъсна и пак побягна. Пак го последвах, макар че трънаците деряха краката и ръцете ми. Като нищо можеше някой трън да се забие в очите ми, но ми се размина. Беше много опасно.