Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Тя продължаваше да кара в утрото. Към девет часа мина покрай Махалапие, където беше роден баща й Обед Рамотсве. Той се бе преместил на юг в Мочуди, родното място на майка й, но тук бяха живели неговите роднини и в известен смисъл в това място все още имаше негови роднини. Тя знаеше, че ако се разходеше из криволичещите улички и поговореше със срещнатите старци, непременно щеше да открие човек, който да знае коя е тя; човек, който щеше да намери точното й място в някаква заплетена генеалогия. Щеше да има трети, четвърти, пети братовчеди, далечни роднински разклонения, които да я свързват с хора, които тя не познаваше и сред които веднага би усетила родство. Ако белият микробус се развалеше, тя би могла да почука на всяка от тези врати и да очаква да получи помощта, която и най-далечните роднини могат да поискат.

За маа Рамотсве беше трудно да си представи какво би било да нямаш свой род. Тя знаеше, че имаше хора, които си нямаха никого в този живот — никакви чичовци, лели или далечни братовчеди, от което и да е коляно; хора, които бяха само себе си. Мнозина бели бяха в това положение, поради някаква непонятна причина; те сякаш не искаха да имат род и бяха доволни да са само себе си. Сигурно бяха ужасно самотни — като космонавти далече в космоса, плуващи в мрака, но дори без онази сребърна плацента, която свързваше космонавтите с тясната метална утроба с кислород и топлина. За миг тя се остави на тази метафора, представи си бялото микробусче в космоса, където то бавно се въртеше на фона на звездите, а тя, маа Ромотсве от „Дамска детективска агенция №1“ се носеше безтегловна, надолу с главата, завързана за микробусчето с тънко въже за простиране.

Тя спря във Франсистаун и изпи чаша чай на верандата на хотела с изглед към железопътната линия. Един дизелов локомотив тръгна, теглейки тежките вагони, претъпкани с пътници от север; товарен влак, пълен с мед от мините в Замбия, бездействаше, докато машинистът му стоеше под едно дърво и си приказваше с някакъв служител от железниците. Едно куче, грохнало от жегата, премина накуцвайки. Едно момченце надничаше любопитно към маа Рамотсве, но избяга с кикот, когато тя му се усмихна.

После дойде прекосяването на границата, опашката, която бавно се тътреше пред бялата постройка, в която униформените служители подмятаха разни формуляри и подпечатваха паспортите и разрешенията, едновременно отегчени и официални. След като премина през формалностите, тя се отправи в последната част от пътуването си, покрай гранитните хълмове, които чезнеха на фона на светлосиния хоризонт, във въздух, който й се струваше по-хладен, по-хубав, по-свеж от тегнещата жега във Франсистаун. И накрая тя влезе в Булавайо — в град с широки улици, тропически дървета и сенчести веранди. Имаше къде да отседне — в дома на своя приятелка, която я навестяваше от време на време в Габороне. Очакваше я уютна стая с хладни червени полирани подове и сламен покрив, от който въздухът вътре беше неподвижен и хладен като въздуха в пещера.

— Винаги се радвам да те видя — каза нейната приятелка. — Но защо си тук?

— За да намеря един човек — отвърна маа Рамотсве. — Или по-скоро — да помогна на някой друг да открие един човек.

— Говориш много загадъчно — засмя се нейната приятелка.

— Добре, ще ти го обясня иначе: тук съм, за да приключа една глава.

Успя да намери нея и хотела без никакви трудности. Приятелката й звънна на едно-две места и накрая й даде името и адреса на хотела. Той представляваше стара сграда в колониален стил, намираща се до пътя за Матопос. Не беше съвсем ясно кой би отседнал в него, но изглеждаше добре поддържан и някъде зад него имаше шумен бар. Над предната врата имаше надпис с бели букви на черен фон:

Това беше краят на търсенето и, както често се случваше в края на някое търсене, обстановката беше най-обикновена; но въпреки това беше изненадващо, че търсеният човек наистина съществуваше и беше тук.

— Аз съм Карла.

Маа Рамотсве гледаше жената, седнала зад бюрото си, върху което бяха пръснати разни книжа. На стената зад нея, над шкафа с документи, беше закачен календар с ярки цветове — рекламен подарък от печатницата: Отпечатан от Печатница „Матабелеланд“. От вас — решението, от нас — изпълнението . Хрумна й, че можеше да подари на клиентите свой рекламен календар: Имате подозрения? Обадете се в „Дамска детективска агенция №1“ . Вие питате, ние отговаряме . Не, нямаше рима. Вие сте в беда, а ние — по следа . Пак не ставаше, не всички клиенти бяха в беда. Ние разкриваме истината . Така беше по-добре, съдържаше нужното достойнство .