Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

А що се отнася до нейната съвест — беше прибягнала до лъжа и изнудване. Стори го, защото беше единственият начин да се сдобие с определена информация. Но пак на преден план изникна въпросът за целите и средствата. Добре ли беше да направи нещо лошо, за да постигне нещо добро? Така би трябвало. Имаше войни, които бяха просто войни. А Африка беше принудена да се бие, за да се освободи, и никой не каза, че е лошо да се използва сила, за да се постигне тази цел. Животът беше мръсна работа и понякога нямаше друг начин. Тя игра с д-р Ранта собствената му игра и го победи, по същия начин, по който победи с измама онази зла шаманка в един предишен случай. Това беше нередно, но и необходимо в един свят, който изобщо не беше съвършен.

В ранни зори, когато градът едва шаваше, а небето още беше тъмно, тя потегли с белия си микробус по „Франсистаун роуд“. Малко преди да стигне отбивката за Мочуди, където пътят кривваше към извора Лимпопо, слънцето започна да се издига над равнините и за няколко минути целият свят бе едно пулсиращо златножълто — хълмчетата, върховете на дърветата, сухата трева от миналия сезон край пътя, самият прах. Слънцето, огромно червено кълбо, сякаш увисна над хоризонта, а след това се отскубна и заплува високо над Африка; естествените цветове на деня се възстановиха и маа Рамотсве видя в далечината познатите покриви от нейното детство, магаретата край пътя и къщите, пръснати тук-там между дърветата.

Това беше суха земя, но сега, в началото на дъждовния сезон, започваше да се променя. Ранните дъждове бяха обилни. Огромни пурпурни облаци се бяха натрупали на север и на изток и дъждът се бе изсипал като бял порой, като водопад, покриващ земята. А тя, изпечена от месеците суша, беше погълнала блестящите локви, създадени от потопа, и само за часове върху кафявото бе плъзнало зелено. Стръкчета трева, малки жълти цветя, виещи се по земята мустачета на диви лози пробиха размекнатата земна черупка и направиха земята зелена и тучна. Падините от спечена кал внезапно се изпълниха с кафява мътилка, а по речните корита, сухи пясъчни канали, отново потече вода. Дъждовният сезон беше ежегодното чудо, което правеше живота възможен в тези сухи земи — чудо, в което човек трябваше да вярва, иначе можеше дъждовете и да не дойдат и животните да измрат, както бе ставало в миналото.

Тя обичаше да пътува до Франсистаун, макар че сега пътуването й щеше да продължи още три часа по на север, тя щеше да премине границата и да влезе в Зимбабве. Господин Дж. Л. Б. Матекони никак не искаше да я пусне и се опита да я разубеди, но тя не отстъпи. Беше се нагърбила с това разследване и щеше да го докара докрай.

— Там е по-опасно, отколкото в Ботсуана — каза й той. — Там все има някакви размирици. Първо войната, после бунтовниците, след тях други. Барикади по пътищата. Забавяне. Ей такива неща. А какво ще стане, ако колата ти се развали?

Но макар че не искаше да го тревожи, тя трябваше да поеме този риск. Дори без да се има предвид фактът, че трябваше да отиде дотам, за нея беше важно да наложи принципа, че сама ще взема решенията по тези въпроси. Не можеше съпругът да се меси в работата на „Дамска детективска агенция №1“. В противен случай тя можеше спокойно да бъде наречена „Дамска и на съпруга й детективска агенция №1“. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше добър монтьор, но не беше детектив. Тази работа беше въпрос на… На какво всъщност? На проницателност? На интуиция?

Така че пътуването до Булавайо предстоеше. Тя смяташе, че знае как да се грижи за себе си. Според нея мнозина, които попадаха в беда, сами си бяха виновни. Те рискуваха да ходят на места, където не им беше работата да ходят; предизвикваха с думите си не когото трябва; не успяваха да разчетат социалните сигнали. Маа Рамотсве знаеше как да се слива с околния пейзаж. Тя знаеше как да се справи с младеж, готов с насилие да доказва собствената си значимост — това според нея бе най-опасното явление, което човек можеше да срещне в Африка. Младежът с пистолет беше като мина, готова да избухне, ако засегнеш някоя нейна чувствителна точка — а това не беше трудно. Но ако човек подходеше към него правилно — с уважението, толкова желано от подобни хора, — можеш да запазиш мира. Но в същото време не бива да си прекалено пасивен — иначе той може да те възприеме като възможност да си набави увереност чрез теб. Всичко беше въпрос на точно преценяване на психологическите тънкости на ситуацията.