Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Пак го хванах и този път той нямаше сили да се бори. Сграбчих го с две ръце, за да го укротя и да го върна в къщата, но той ме отблъсна и се препъна.

Намирахме се на ръба на дълбок ров, донга , който минаваше през пустошта на това място. Беше дълбок около два метра и когато се спъна, той падна в рова. Погледнах вътре и го видях да лежи на земята. Изобщо не помръдвате, не издаваше и звук.

Слязох долу и го огледах. Беше съвсем неподвижен и когато понечих да разгледам главата му, за да видя дали е Ранен, тя се люшна на една страна. Разбрах, че при падането той си беше счупил врата и вече не дишаше.

Върнах се бързо при Карла и й разказах какво се случи. Тя дойде с мен при рова и пак огледахме момчето. Уверихме се, че е мъртъв, и тя започна да ридае.

Когато тя млъкна, седнахме до рова и започнахме да се чудим какво да правим. Сигурен бях, че ако кажехме на останалите какво беше станало, никой нямаше да повярва, че е паднал случайно. Всички щяха да кажат, че двамата с него сме се сбили, когато е разбрал, че спя с приятелката му. А също бях съвсем наясно, че Буркхарт щеше да каже на полицаите лоши неща за мен, щеше да им каже, че вероятно аз съм убил момчето. Положението ми никак нямаше да е добро.

Затова решихме да заровим тялото и да кажем, че не знаем нищо. Знаех, че недалеч има мравуняци; там беше пълно с тях, а те бяха добро място, за да се отървеш от някой труп. Лесно открих един и извадих късмет. Явно мравояд беше направил голяма дупка отстрани на мравуняка, аз я разширих малко и пъхнах тялото вътре. После затрупах отвора с камъни и пръст и заметох следите с един клон. Изглежда бях заличил всички следи, защото следотърсачът, който докараха, не забеляза нищо. А освен това на другия ден валя дъжд, който също ми помогна.

През следващите няколко дни полицаите непрекъснато ни разпитваха, идваха и други хора. Казах им, че не съм видял нищо в онази вечер; Карла твърдеше същото. Тя беше изпаднала в шок и стана много мълчалива. Вече не искаше да се виждаме и през повечето време плачеше.

След това Карла си отиде. Разменихме няколко думи на тръгване и тя ми каза, че съжалява, задето се е забъркала с мен. Освен това каза, че е бременна, но детето не е от мен, понеже вече го е носела, когато започнахме да се срещаме.

И така тя си отиде, а един месец след това си тръгнах и аз. Получих стипендия от университета „Дюк“. Тя беше напуснала страната. Не искаше да се връща в Южна Африка, там не й харесваше. Чух, че заминала за Зимбабве, за Булавайо, където станала управителка на малък хотел. Неотдавна чух, че още била там. Един мой познат беше в Булавайо и каза, че я зърнал отдалече.

Той млъкна за малко, погледна маа Рамотсве и каза:

— Това е истината, маа. Не го убих аз. Казах ви истината.

Маа Рамотсве кимна.

— Да, виждам. Усещам, че не ме излъгахте. — Тя направи пауза. — Няма да съобщя нищо на полицията. Обещах ви го и няма да отстъпя от думата си. Но ще разкажа на майка му какво се е случило, при условие че тя ми обещае същото — да не разказва нищо на полицията. Мисля, че тя ще се съгласи. Не виждам никакъв смисъл да се подновява разследването.

Беше видно, че д-р Ранта изпита облекчение. Враждебното изражение си беше отишло, но той имаше нужда от още гаранции.

— Ами момичетата? Нали те няма да ми създават проблеми?

Маа Рамотсве поклати глава.

— Никакви проблеми. Няма за какво да се тревожите.

— А показанията? — продължи той. — Ще унищожите ли показанията на другото момиче?

Маа Рамотсве се изправи и тръгна към вратата.

— Показанията ли?

— Да, показанията на онова момиче, което е излъгало.

Маа Рамотсве отвори входната врата и погледна навън Господин Дж. Л. Б. Матекони все така седеше в колата вдигна глава, когато вратата се отвори.

Тя излезе на пътеката.

— Е, доктор Ранта — поде спокойно, — според мен вие сте човек, който е лъгал много хора, и особено жени. А сега се случи нещо, което може би преживявате за пръв път. Една жена ви излъга и вие се хванахте без никакво съмнение Това няма да ви хареса, но със сигурност ще ви научи как се чувства човек, когато го манипулират. Това момиче не съществува.

Тя се отдалечи по пътеката и излезе на улицата. Той стоеше на входа и я наблюдаваше, но тя знаеше, че няма да посмее да й стори нищо. Когато гневът му преминеше, щеше да разсъди, че се е отървал леко, и ако имаше поне капка съвест, може би дори щеше да изпита благодарност към нея, че слага ред в събитията отпреди десет години. Но по въпроса за съвестта тя хранеше известни съмнения и последното бе малко вероятно.