Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Време е и ти да си лягаш — каза тя на момичето. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ми каза, че днес в сервиза сте свършили много работа.

Тя закара Мотолели до нейната стая и й помогна да се премести от количката в леглото. Харесваше й стремежът на момичето да бъде независимо, затова го остави само да се съблече и да си сложи новата нощница, купена от господин Дж. Л. Б. Матекони по време на голямото пазаруване. Цветът не беше подходящ, помисли си маа Рамотсве, но все пак я беше избирал мъж, а не може да се очаква мъж да разбира от тези неща.

— Щастлива ли си тук, Мотолели? — попита я тя.

— Много съм щастлива. И с всеки ден ставам все по-щастлива.

Маа Рамотсве подпъхна завивката около нея и я целуна по бузата. После угаси лампата и излезе. С всеки ден ставам все по-щастлива . Маа Рамотсве се запита дали светът, който щяха да наследят това момиче и братчето му, щеше да е по-хубав от света, в който бяха израснали те двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони. Те бяха раснали по-щастливи, мислеше си тя, защото видяха как Африка става независима и поема по свой път. Но какво метежно юношество преживя този континент, с тщеславните диктатори и корумпираните бюрократи. А през цялото време африканците само се опитваха да живеят почтено сред цялата тази бъркотия и разочарование. Дали хората, които вземаха всички решения в този свят, хората с власт в градове като Вашингтон и Лондон, знаеха за хората като Мотолели и Пусо? Дали ги беше грижа за тях? Тя беше сигурна, че ако знаеха, би ги било грижа. Понякога си мислеше, че хората на далечните континенти нямат в сърцата си място за Африка, защото никой не им беше казал, че африканците са същите като тях. Те чисто и просто не знаеха за нейния татко, Обед Рамотсве, който стоеше гордо пременен с хубавия си костюм, на снимката в нейната дневна. Ти нямаше внуци, каза тя на снимката, но вече имаш. Двама. В тази къща.

Снимката оставаше безмълвна. Сигурно той много щеше да се радва на децата, помисли си тя. Щеше да е чудесен дядо, да им разказва за стария морал на Ботсуана и да им разкрие как да живеят почтено. Сега това беше нейно задължение, нейно и на господин Дж. Л. Б. Матекони. Мислеше в някой от следващите дни да отиде с колата до фермата на сираците и да благодари на маа Солвия Потокване, че им даде децата. Щеше да й благодари и за всичко, което тя правеше за сираците, защото вероятно никой досега не й беше благодарил за това. Може и да беше деспотична, но все пак тя беше ръководителката на фермата, работата й го изискваше, както работата на детектива изискваше любопитство, а работата на монтьора… Всъщност какви трябваше да бъдат монтьорите? Оплескани с машинно масло? Не, това не беше добро определение. Щеше да се наложи още да помисли над това.

— Аз ще бъда в готовност — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като сниши глас, макар че нямаше нужда. — Ще знаеш, че съм тук. Точно тук, пред къщата. Ако извикаш, аз ще те чуя.

Те разглеждаха къщата под мъждивата светлина на уличната лампа — с нищо незабележима постройка със стандартен керемиден покрив и занемарен двор.

— Явно няма градинар — отбеляза маа Рамотсве. — Виж колко е запустяло.

Ако човек имаше чиновническа служба с добра заплата, като д-р Ранта, беше егоистично да няма градинар. Въпрос на обществен дълг беше да наеме прислуга — за тази работа имаше много кандидати. Заплащането беше ниско — безсъвестно ниско според маа Рамотсве, — но по този начин системата поне създаваше работни места. Ако всеки с чиновническа работа наемеше прислужничка, покрай него имаше препитание и за нея и децата й. Ако всички си вършеха сами къщната работа и сами се грижеха за градините си, какво щяха да правят прислужничките и градинарите?

Като не обработваше градината си, д-р Ранта се показваше като егоист, което ни най-малко не учуди маа Рамотсве.

— Голям егоист е — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Тъкмо това си мислех и аз — каза маа Рамотсве.

Тя отвори вратата на микробуса и се измъкна от него. Тази кола беше малко тясна за жена като нея, с традиционно телосложение, но тя беше привързана към нея и се ужасяваше от деня, в който господин Дж. Л. Б. Матекони вече нямаше да успее да я поправи. Никой модерен микробус, с всичките му джаджи и удобства, не можеше да заеме мястото на нейното бяло микробусче. Тъй като го беше купила преди цели единайсет години, с него бе направила всичките си пътешествия и то понасяше и октомврийската жега, и ситния прах, който в определено време от годината долиташе от Калахари и покриваше всичко като червеникавокафяво одеяло. Прахът беше враг на двигателите, обясняваше й неведнъж господин Дж. Л. Б. Матекони, враг на двигателите, но приятел на гладните монтьори.