Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Мотолели вдигна очи и срещна погледа му, но все така с уважение.

— Нали не ми се сърдиш? Нали не смяташ, че досаждам? — попита го тя.

Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Разбира се, че не се сърдя. Напротив, гордея се. Гордея се, че вече имам дъщеря, която ще стане велик монтьор. Нали това искаш? Прав ли съм?

Тя кимна сдържано.

— Винаги съм обичала моторите. Отдавна обичам да ги гледам. Много исках да работя с отвертки и ключове. Но досега все нямах възможност.

— Но сега това ще се промени — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Можеш в събота да идваш с мен да ми помагаш. Искаш ли? Ще ти направим специален тезгях — по-нисък, според височината на количката ти.

— Това е много мило.

До края на деня тя стоеше до него, наблюдаваше всяка операция, от време на време му задаваше въпроси и гледаше да не се пречка. Той неуморно човъркаше и бърникаше, докато накрая двигателят на микробуса, съживен отново, беше върнат на място и, щом го изпробваха, черният задушлив дим го нямаше.

— Сама виждаш — каза гордо господин Дж. Л. Б. Матекони, като посочи чистата струя от ауспуха. — Маслото не изгаря по този начин, ако си стои на мястото. Здрави уплътнения. Хубави бутални пръстени. Всичко на мястото си.

Мотолели плясна с ръце.

— Сега микробусът е по-щастлив.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Точно така, сега е по-щастлив.

Той вече знаеше, напълно беше сигурен, че тя притежава дарбата. Само онези, които действително разбираха от техника, биха се замислили за щастието на една кола. Това проникновение липсваше на хората без усет за техниката. Момичето можеше да вижда всичко това, а по-младият чирак не можеше. Вместо да говори с двигателя, той го риташе; господин Дж. Л. Б. Матекони често го виждаше да насилва метала. Не бива да го правиш, повтаряше му непрекъснато. Ако насилваш метала, той ще ти се съпротивлява. Запомни това, дори да не запомниш нищо друго, на което те уча. Но чиракът все така повреждаше резбата на болтовете, като ги навиваше в обратна посока, и огъваше фланците, които според него не искаха да си влязат на мястото. Никаква машина не търпеше да се отнасят така с нея.

Това момиче беше различно. То разбираше чувствата на двигателите и някой ден щеше да стане велик монтьор — това беше съвсем ясно.

Той я погледна с гордост, докато си бършеше ръцете. Бъдещето на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ изглеждаше осигурено.

Маа Рамотсве се страхуваше. Беше изпитвала страх само един-два пъти в работата си като единствената жена частен детектив в Ботсуана (звание, което още заслужаваше, понеже маа Макутси беше помощник частен детектив). Беше се страхувала така, когато отиде да се срещне с Чарли Готсо, богатия бизнесмен, който въпреки това си имаше вземане-даване с шамани. Всъщност по време на тази среща тя се запита дали нейният занаят няма някой ден да я изправи пред истинска опасност. Сега, на път за къщата на д-р Ранта, тя усещаше същото притреперване под лъжичката. Разбира се, нямаше реално основание. Това беше най-обикновена къща на обикновена улица, недалеч от училището „Мару-а-Пула“. В съседната къща щеше да има хора, да се чуват гласовете им, щеше да се разнася кучешки лай, да просветват фаровете на коли. Тя не можеше да си представи, че д-р Ранта би я застрашил по някакъв начин. Може той да беше изпечен прелъстител, манипулатор и подлец, но не беше убиец.

От друга страна обаче, възможно бе най-обикновени хора да са убийци. И ако смъртта ти дойде по този начин, нищо чудно да познаваш убиеца си и да се видиш с него при най-обикновени обстоятелства. Неотдавна тя се абонира за „Списание по криминология“ скъпа грешка, понеже в него нямаше почти нищо, което да я интересува, но сред безсмислените таблици и неразбираеми материали, тя попадна на един поразителен факт: преобладаващо мнозинство жертви са познавали хората, които са ги убили. Убиваха ги не непознати, а приятели, роднини, колеги. Майки убиваха децата си. Мъже убиваха жените си. Жени убиваха мъжете си. Служители убиваха шефовете си. Изглежда, опасността дебнеше от всяка пролука на всекидневието. Възможно ли бе това да е вярно? Не в Йоханесбург, където хората ставаха жертви на тсотси 15 15 Млад чернокож бандит. — Бел.прев. , които обикаляха нощем, на крадци на коли, готови да използват оръжие, а понякога и на объркани младежи, които не знаеха цената на човешкия живот. Но може би такива градове бяха изключение, може би в по-нормални условия убийствата ставаха точно в такава обстановка — при спокоен разговор в най-обикновена къща, докато само на хвърлей оттам хората вършеха обичайните си занимания.