Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Татко й много й липсваше, не минаваше и ден, в който тя да не мисли за него. Често, когато будуваше нощем и лежеше сама в тъмното, тя ровеше в паметта си и се мъчеше да открие някакъв спомен за него: някаква реплика, жест, споделено преживяване. Всеки спомен беше скъпоценен за нея, мил, свещен със своята значимост. Обед Рамотсве, който обичаше дъщеря си и пестеше всеки ранд 12 12 Националната валута на ЮАР. — Бел.прев. и всеки цент, изкарани в онези жестоки мини, човекът, който беше купил и гледал заради нея онова стадо чудесни животни, не поиска нищо за себе си. Той не пиеше, не пушеше, мислеше само за нея и за нейното бъдеще.

Щеше й се да можеше да изтрие двете кошмарни години, прекарани с Ноте Мокоти, през които баща й страдаше толкова много, понеже знаеше, че Ноте ще й донесе само нещастие. Когато тя се върна при него, след като Ноте си отиде, и той видя белезите от неотдавнашния побой, баща й не каза нищо и й попречи да му обясни каквото и да било.

— Не си длъжна да ми разказваш — каза й той. — Не е нужно да говорим за това. Край.

Тя искаше да му се извини — да му каже, че е трябвало, преди да се омъжи за Ноте, да го попита какво мисли за него и да го послуша, но я болеше твърде много, за да може да говори, а и той не би й позволил.

Тя си спомняше и последните му дни, когато гърдите му все повече се изпълваха с болестта, убила толкова миньори, спомняше си как държеше ръката му, седнала до леглото, и как след това излезе навън зашеметена и й се искаше да вие, както беше редно, но остана безмълвна в болката си; как видя един папагал, който я гледаше, кацнал на едно дърво, как след това той подхвръкна на по-висок клон и пак се обърна към нея, а накрая отлетя; помнеше как в онзи момент по пътя мина червена кола, в която на задната седалка имаше две момиченца с бели рокли и панделки в косите, които също я погледнаха и й махнаха. Помнеше как изглеждаше небето — готово да се отприщи, с пурпурни облаци, накамарени един върху друг, а нейде в далечината, над Калахари, една светкавица съедини небето и земята. Помнеше и жената, която, без да знае, че току-що светът се бе свършил за нея, й извика от верандата на болницата: Влезте вътре, маа. Не стойте там! Ще има буря. Бързо влезте вътре!

Недалеч оттам, един малък самолет на път за Габороне прелетя над язовира и след това, изгубвайки височина, се понесе над областта, наречена Селцето, над групата магазини на „Тлоквенг роуд“ и накрая, в последната минута от пътуването си, мина над къщите, граничещи с летището. В една от тях едно момиче седеше до прозореца и гледаше навън. Преди час и нещо тя се събуди и реши да стане и да погледа през прозореца. Количката беше до леглото й, можеше да я движи и без чужда помощ. След като стигна до прозореца, тя се загледа в нощта.

Чу самолета още преди да види светлините му. Учуди се какво правеше тук този самолет в три часа посред нощ. Как пилотите летяха нощно време? Как разбираха накъде отиват в безпределния мрак? Какво щеше да стане, ако завиеха в погрешна посока и се озовяха в Калахари, където нямаше светлини, по които да се ориентират, където човек все едно летеше в тъмна пещера?

Самолетът прелетя почти точно над къщата и тя видя формата на крилете му и конуса на светлината. Шумът от мотора вече беше силен — не далечно бръмчене, а гръмко бучене и трещене. Сигурно ще събуди цялата къща, помисли си тя, но след това самолетът допря пистата и моторът заглъхна, а къщата остана тиха.

Момичето надникна навън. Нейде в далечината имаше светлинка, може би на самата писта, но иначе беше пълен мрак. Къщата изглеждаше не част от града, а откъсната от него, след края на градината имаше само трънаци, дървета, туфи трева, акации и странните червени очертания на един термитник.

Тя почувства самота. В къщата спяха още двама души — нейното братче, което никога не се будеше нощем, и добрият мъж, който поправи количката й и ги взе при себе си. Тя не изпитваше страх от идването си тук: вярваше, че този човек ще се грижи добре за тях, той приличаше на господин Джеймисън, директорът на благотворителната организация, която ръководеше фермата на сираците. Той беше добър човек, който мислеше само за сираците и техните потребности. Отначало тя не разбираше как е възможно да има такива хора. Защо да ги е грижа за някакви деца, които не им бяха никакви? Тя се грижеше за братчето си, но това беше неин дълг.

Един ден майката на къщата се опита да й обясни всичко това.

— Трябва да се грижим за другите — каза й тя. Другите са наши братя и сестри. Ако те са нещастни, и ние сме нещастни. Ако те са гладни, и ние сме гладни. Нали разбираш?