Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Ще получиш това, което искаш — каза маа Рамотсве. — Ще бъдеш повишена в помощник-детектив. Още от утре.

Маа Макутси се изправи. Зина, за да каже нещо, но от вълнение гърлото й се беше свило. И пак си седна.

— Радвам се, че си доволна — каза маа Рамотсве. — Ти строши стъкления похлупак, който пречи на секретарките да разгърнат напълно своите възможности.

Маа Макутси погледна нагоре, сякаш в търсене на стъкления похлупак, който бе счупила. Над нея бяха само познатите дъски, оплюти от мухите, изкривени от жегата. Но в този миг дори таванът на Сикстинската капела не би изглеждал по-величествен в нейните очи, не би й донесъл повече надежда и радост.

Сама в дома си на „Зебра драйв“, маа Рамотсве се събуди, както често се случваше, в ранните утринни часове — времето, когато в града цареше пълна тишина, най-опасното време за плъховете и другите дребни гадинки, понеже кобрите и мамбите, тръгнали на лов, пълзяха безшумно. Тя открай време се будеше нощем, но вече не се тревожеше за това. Обикновено пак заспиваше след около час и, тъй като си лягаше рано, винаги успяваше да поспи поне седем часа. Беше чела, че на човек са нужни осем часа сън и че в крайна сметка тялото искало своето. Ако това беше вярно, значи тя компенсираше, като спеше по няколко часа през деня в събота и никога не ставаше рано в неделя. Така че някой и друг изгубен час в две-три нощи от седмицата нямаше кой знае какво значение.

Неотдавна, докато чакаше да й сплетат косата в салона „Направете ме красива“, тя попадна в едно списание на статия за съня. В нея пишеше за някакъв известен лекар, който знаел всичко за съня и можел да посъветва това-онова хората, които спели лошо. Този д-р Шапиро имал специална клиника за хора, които не можели да спят, и закачал жици по главите им, за да разбере какво не е наред. Маа Рамотсве бе заинтригувана: в списанието имаше снимка на д-р Шапиро и мъж и жена със сънлив вид, облечени с размъкнати пижами, чиито глави бяха омотани в жици. Тя веднага изпита към тях съжаление — жената особено имаше много жалък вид, все едно бе принудена да участва в невероятно досадна процедура, от която не можеше да се изплъзне. А може да беше нещастна и заради болничната пижама, с която я бяха снимали — може би цял живот бе мечтала снимката й да излезе в списание и сега мечтата й се сбъдваше, но носеше болнична пижама.

След това тя продължи да чете и крайно се възмути. „Дебелите хора често имат нарушения в съня — пишеше в статията. — Те страдат от болестно състояние, наречено апнея, тоест спиране на дишането по време на сън. Съветът към такива хора е да отслабнат.“

Да отслабнат! Че какво общо имаше с това теглото? Имаше безброй дебели хора, които си спяха съвсем добре; дори имаше един дебел човек, който често седеше под едно дърво пред къщата на маа Рамотсве и, изглежда, спеше непрекъснато. Биха ли посъветвали подобен човек да отслабне? Според маа Ромотсве този съвет беше напълно ненужен и най-вероятно би донесъл нещастие. От дебелак, разположен удобно в сянката на едно дърво, горкият човечец щеше да се превърне в хърбавел, който вече нямаше да има на какво да седне и сигурно щеше да изгуби съня си.

А какво да кажем за нейния случай? Тя беше дебелана — с традиционно телосложение, — но с лекота си набавяше необходимите часове сън. Всичко това беше част от ужасната атака срещу хората на онези, които си нямаха друга работа, освен да дават съвети по всякакви въпроси. Тези хора, които пишеха по вестниците и говореха по радиото, бяха пълни с чудесни идеи как другите да се чувстват по-добре. Те си пъхаха носовете в чуждите работи, казваха на хората какво да правят и какво да не правят. Поглеждаха какво ядеш и ти казваха, че е вредно, поглеждаха начина, по който си възпитаваш децата, и казваха, че и той не струва. И като че ли това не стигаше, често казваха дори, че ако не се вслушаш в съветите им, неминуемо ще умреш. Така събуждаха такъв страх, че хората се чувстваха принудени да следват съветите им.

Основните мишени бяха две, мислеше маа Рамотсве. Първо, дебелите хора, които вече бяха свикнали с неуморната битка, която се водеше срещу тях, и второ, мъжете. Маа Рамотсве знаеше, че мъжете изобщо не са съвършени, че мнозина сред тях са много проклети, егоистични и мързеливи и че като цяло са управлявали Африка много лошо. Но това не беше основание да се отнасят с тях лошо, както правеха някои. Имаше и цял куп добри мъже — хора като господин Дж. Л. Б. Матекони, сър Серетсе Кхама (първия президент на Ботсуана, държавник, върховен вожд на бангвато) и покойния Обед Рамотсве, пенсиониран миньор, човек с набито око за добитъка, нейният многообичен татко.