Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Освен това ти ще продължаваш да правиш чай — каза тя твърдо. — Винаги се справяш чудесно.

— Това ми доставя удоволствие — каза усмихната маа Макутси. — Няма причина помощник частния детектив да не прави чай, щом той е най-младши в агенцията.

Това беше неудобен разговор и маа Рамотсве се зарадва, когато най-сетне свърши. Помисли си, че ще бъде най-добре колкото може по-скоро да даде на помощничката си някой случай, за да не се трупа напрежение. Ето защо, когато господин Летсениане Бадуле дойде при тях, тя реши, че този случай ще се поеме от маа Макутси.

Той пристигна с мерцедес, но от старите, и следователно несвързан с морала — със следи от ръжда по бронята и дълбока вдлъбнатина на вратата откъм шофьора.

— Аз не съм от хората, които обикновено ходят по частни детективи — каза той, като седна нервно на самия край на стола, предназначен за клиентите. Срещу него двете жени му се усмихваха окуражително. Дебеланата, за която знаеше, че е шефката, я беше виждал във вестника, а другата — със странната прическа и модерната рокля — сигурно беше нейна помощничка.

— Няма защо да се смущавате — каза маа Рамотсве. — Всякакви хора прекрачват този праг. Няма нищо срамно да се потърси помощ.

— Всъщност — намеси се маа Макутси — тъкмо силните хора търсят помощ. Слабите прекалено много се срамуват, за да дойдат.

Маа Рамотсве кимна. Изглежда думите на маа Макутси вдъхнаха на клиента по-голяма увереност. Това беше добър знак. Не всички знаеха как да предразположат клиента и фактът, че маа Макутси се бе показала способна да подбере най-подходящите думи, предвещаваше само добро за бъдещите й постижения.

Господин Бадуле, дотогава стиснал здраво периферията на шапката си, се поотпусна и се облегна.

— От известно време много се тревожа — започна той. — Всяка нощ се будя по никое време и не мога да заспя отново. Лежа, въртя се в леглото и не мога да си избия от главата тази мисъл. Тя постоянно ме яде, все за това мисля. Един въпрос, който си задавам до безкрай.

— И на който все не откривате отговора ли? — попита маа Рамотсве. — Нощта е много неподходящо време човек да си задава въпроси без отговор.

Господин Бадуле я погледна.

— Много сте права, сестро. Няма нищо по-лошо от нощните въпроси.

Той замълча и за няколко секунди се възцари тишина. После маа Рамотсве я наруши:

— Защо не ни разкажете за себе си, раа? После, след малко, ще стигнете и до въпроса, който така ви мъчи. Най-напред моята помощничка ще направи чай, който ще изпием заедно.

Господин Бадуле кимна нервно. Той сякаш едва сдържаше сълзите си и маа Рамотсве знаеше, че ритуалът на пиенето на чай, чашата горещ чай, която щеше да хване, щеше да помогне разказът да потече и умът му да се разведри.

— Аз не съм важен човек — започна господин Бадуле. — Произлизам от Лобатсе. Баща ми беше разсилен във Върховния съд и служи там много години. Работеше за британците и те му дадоха два медала с лика на кралицата. Той ги носеше всеки ден, дори след като се пенсионира. Когато си тръгваше, един съдия му подари мотика, с която да копае земята си. Съдията специално поръчал да направят мотиката в работилницата на затвора и затворниците, както заръчал съдията, пирографирали на дръжката следния надпис:

Този съдия беше добър човек, който прояви добрина и към мен. Той говори с един от отците от католическото училище и те ме взеха в четвърти клас. Аз много се стараех и учех усърдно, а когато съобщих, че едно от момчетата краде месо от кухнята, ме направиха заместник отговорник на момчетата.

Издържах успешно изпита за сертификат на Кеймбридж и след това си намерих хубава работа в Комисията по месото. И там работех много усърдно и пак докладва, че други служители крадат месо. Не го направих, за да ме повишат, а защото не обичам да виждам непочтеност в каквато и да било форма. Това е нещо, което научих от баща ми. Като разсилен във Върховния съд той видял всякакви лоши хора, включително и убийци. Видял ги как стоят пред съда и лъжат, защото знаели, че е дошло време да отговарят за злодеянията си. Гледал как съдиите ги осъждат на смърт и видял как големи и силни мъже, които били пребивали и намушквали други, заприличвали на ужасени малки момчета, плачели и казвали, че се разкайват за лошите си дела, които преди това изобщо отричали да са извършили.