Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Нищо чудно, че след като видял всичко това, баща ми учеше синовете си да бъдат честни и винаги да казват истината. Затова аз без никакво колебание предадох на правосъдието тези нечестни служители и моите​ шефове бяха много доволни. „Ти попречи на тези лоши хора да крадат месото на Ботсуана — казаха ми те. — Ние не можем да видим какво правят всичките ни служители. Твоите очи ни помогнаха.“

Аз не очаквах възнаграждение, но ме повишиха. А в новата ми работа, вече в централния офис, пак срещнах хора, които крадяха месо, вече по-заобиколно и по-хитро, но все пак си бяха кражби. Затова написах писмо до генералния директор, в което му казах: „Ето как вие губите месо, това става под носа ви, в централния офис.“ А накрая написах по азбучен ред имената на крадците, подписах се и изпратих писмото.

Шефовете останаха много доволни и в резултат на това пак ме повишиха. Но вече всички нечестни служители се страхуваха да не ги уволнят и аз вече нямаше какво да правя в тази насока. Но все пак аз вършех добре работата си и накрая спестих достатъчно пари, за да купя своя кланица. В работата ми много съжаляваха, че напускам, и като компенсация, ми дадоха голяма сума, с която отворих своя кланица на края на града. Сигурно сте я виждали, намира се на пътя за Лобатсе. Кланица „Честна сделка“.

Кланицата ми върви добре, но не мога да спестявам много пари. Причината за това е моята жена. Тя е модерна жена, която обича елегантните дрехи и никак не й харесва да работи. Аз не възразявам да не работи, но не ми е приятно да гледам как харчи толкова пари за сплитане на косата и рокли, шити по поръчка от индийската шивачка. Аз не се обличам модерно, но тя е много модерна жена.

Доста години, след като се оженихме, ние нямахме деца. И после най-неочаквано тя забременя и ни се роди син. Аз изпитах голяма гордост и ми беше мъчно само за това, че баща ми вече не беше жив и не можеше да види прекрасния си внук.

Моят син не беше много умен. Записахме го в началното училище близо до нашата къща, но учителите все казваха, че трябва да се старае повече, че пишел нечетливо и правел много грешки. Жена ми каза, че трябва да го изпратим в частно училище, където имало по-добри учители и щели да го принудят да пише по-прегледно, но аз се тревожех, че няма да можем да си го позволим.

Когато й казах това, тя много се ядоса. „Щом ти не можеш да платиш — каза ми тя, — тогава ще отида в едно благотворително дружество, за което знам, и те ще плащат таксата.“ „Няма такива дружества — рекох й аз. — Ако имаше, щяха да са затрупани с молби. Всички искат детето им да отиде в частно училище. Всички родители в Ботсуана щяха да искат помощ от тях. Не е възможно.“ „Нима? — отговори ми тя. — Утре аз ще говоря с хората от дружеството и ще видиш. Само чакай.“

На следващия ден тя отиде в града, а като се върна, каза, че всичко било уредено. „Дружеството ще плаща всичките му такси в Торнхил“. Ще постъпи там следващия срок.

Аз много се учудих. Както знаете, „Торнхил“ е много добро училище и при мисълта, че моят син ще учи в него, много се развълнувах. Но не проумявах как жена ми е успяла да убеди хората от дружеството да плащат за това, а когато я попитах за подробности, за да им пиша и да им благодаря, тя отговори, че това било тайно дружество.

„Има дружества, които не искат навсякъде да се тръби за благодеянията им — каза тя. — Помолиха ме да не казвам на никога за това. Но ако искаш да им благодариш, напиши писмо и аз ще им го предам.“

Аз написах писмото, но не получих отговор.

„Твърде са заети, за да пишат на всеки родител, на когото помагат — каза жена ми. — Не разбирам защо се оплакваш. Нали плащат таксите? Престани да ги безпокоиш с тези писма.“

Бях писал само едно писмо, но жена ми винаги преувеличава нещата, поне що се отнася до мен. Обвинява ме, че поглъщам, без да спирам, „стотици тикви“, а аз ям по-малко и от нея.

Казва, че като хъркам, вдигам повече шум от самолет, което не е вярно. Казва, че все прахосвам пари за мързеливия си племенник, на когото всяка година съм бил пращал хиляда пули. А всъщност му дадох само сто пули за рождения му ден и още сто за Коледа. Откъде си е наумила, че са били хиляда, не знам. Не знам също откъде взима всичките тези пари, за да води такъв разкошен живот. Тя казва, че спестявала, като ограничавала домакинските разходи, но не виждам как по този начин би събрала много. По-нататък ще ви разкажа за това по-подробно.

Но не бива да ме разбирате погрешно. Аз не съм като онези съпрузи, които не харесват жените си. Аз съм много доволен от жена си. Всеки ден си мисля какво щастие е, че съм се оженил за такава елегантна жена — жена, след която хората гледат на улицата. Мнозина касапи са женени за жени, които не изглеждат никак представително, но аз не съм сред тях. Аз съм касапин с бляскава съпруга, което ме прави щастлив.