Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Тази част няма да ми хареса — каза маа Макутси. — Нямам нищо против останалото, но да кажа на горкия човек колко е лоша жена му, няма да е лесно.

— Не се безпокой — успокои я маа Рамотсве. — Почти винаги, когато трябва да кажем нещо такова на клиента, той вече го знае. Ние само му даваме доказателствата, които иска. Хората винаги знаят. Не им съобщаваме нищо ново.

— Дори и така да е — каза маа Макутси. — Горкият. Горкият човек.

— Може би — добави маа Рамотсве. — Но помни, че на всяка невярна съпруга в Ботсуана има петстотин и петдесет неверни съпрузи.

Маа Макутси свирна.

— Изумителна цифра. Откъде я научихте?

— Отникъде — подсмихна се маа Рамотсве — Измислих я. Но това не значи, че не е вярна.

За маа Макутси бе прекрасен мигът, когато се залови за първия си случай. Понеже нямаше шофьорска книжка, тя помоли чичо си, пенсиониран шофьор на камион, да я кара по време на разследването със стария остин, който хората наемаха, заедно с него като шофьор, за сватби и погребения. Чичото много се развълнува, че ще участва в такава мисия, и за случая се издокара с тъмни очила.

Рано сутринта те отидоха при къщата до кланицата дето живееха господин Бадуле и съпругата му. Тя беше леко занемарена постройка, обградена от папаи, със сребрист ламаринен покрив, който трябваше да се постегне. Дворът беше съвсем празен, ако не се брояха папаите и леха спаружени зеленчуци пред къщата. Зад нея, наредени покрай телената ограда, която бележеше края на имота, бяха помещенията на прислугата и една барака, използвана за гараж.

Трудно беше да се намери подходящо място за чакане, но накрая маа Макутси стигна до извода, че ако паркират точно зад ъгъла, полускрити от една малка сергия, на която се продаваха закуски, резени оплюто от мухи сушено месо и — за онези, които търсеха истинска наслада — вкусни червеи мопани 13 13 Гъсеници на императорската пеперуда. Изсушени те са деликатес в Ботсуана. — Бел.прев. . Кола, паркирана там, нямаше да направи впечатление; това беше подходящо място, където да се срещнат влюбени или да очакваш роднина от село да пристигне с някой от разнебитените автобуси, които идваха с бясна скорост откъм „Франсистаун роуд“.

Чичо й се вълнуваше и запали цигара.

— Гледал съм много такива филми — каза той. — Не съм и сънувал, че ще върша същото, при това тук, в Габороне.

— Работата на частния детектив невинаги е привлекателна — каза племенницата му. — Трябва да бъдем търпеливи. Голяма част от работата ни е просто да стоим и да чакаме.

— Знам — отговори чичо й. — И това съм го виждал във филмите. Виждал съм как детективите си седят в колите и ядат сандвичи, докато чакат. После изведнъж някой започва да стреля.

Маа Макутси доби изненадан вид.

— В Ботсуана никой не стреля. Ние сме цивилизована страна.

Те замълчаха за миг и се загледаха как хората се залавяха с утринните си дела. В седем часа вратата на дома на Бадуле се отвори и оттам излезе едно момче, облечено с отличителната униформа на училище „Торнхил“. То спря за миг пред къщата, нагласи презрамките на училищната си чанта и после продължи по пътеката, която водеше към предната врата. След като излезе, зави наляво и закрачи към пътя.

— Това е синът — каза маа Макутси, като снижи глас, макар че момчето изобщо не би могло да я чуе. — Той има стипендия за училище „Торнхил“. Умно момче с много красив почерк.

Чичото явно се заинтригува.

— Да запиша ли това? — попита той. — Мога да водя записки за всичко, което се случва.

Маа Макутси понечи да му обясни, че това няма да е необходимо, но размисли. По този начин той щеше да си има занимание, а и това нямаше да навреди на никого. Затова чичото написа на късче хартия, което извади от джоба си:

„Момчето на Бадуле излиза къща в 7 ч. и тръгва училище пеш.“

Той й показа написаното и тя кимна.

— От теб би излязъл много добър детектив, чичо — каза му и после добави: — Жалко, че си прекалено стар.

Двайсет минути по-късно господин Бадуле излезе от къщата и отиде до кланицата. Отключи я и влезе вътре заедно с двамата помощници, които го чакаха под едно дърво. Няколко минути след това единият помощник, вече облякъл престилка, цялата оплескана с кръв, излезе с голяма метална тава, която изми под една чешмичка отстрани на сградата. След това се появиха двама клиенти — единият дойде пеш, а другият слезе от микробус, който паркира до сергията.

„Клиенти влизат магазина — написа чичото. — После излизат, носят пакети. Вероятно месо.“