Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

„Опасенията на клиента бяха потвърдени — започна тя. — Неговата съпруга се среща с един мъж от много години. Той е женен за богата жена, която е и католичка. Богатата жена не знае за всичко това. Момчето е син на този мъж, а не на клиента. Не знам какво да направя, но мисля, че имаме следните възможности:

а) Да кажем на клиента всичко, което сме открили. Той поиска от нас точно това. Ако не му го кажем, може да се каже, че го подвеждаме. Нима, като поехме този случай, не обещахме да му кажем всичко? Ако е така, значи трябва да го сторим, защото трябва да държим на думата си. Ако не държим на думата си, няма да има никаква разлика между Ботсуана и Нигерия една друга страна в Африка, която не искам да назовавам, но която вие знаете много добре.

б) Да кажем на клиента, че има друг мъж, но ние не знаем кой е той. В буквалния смисъл това е вярно, тъй като аз не разбрах името на онзи мъж, въпреки че знам в коя къща живее. Не ми се иска да лъжа, тъй като вярвам в Бога. Но понякога Бог очаква от нас да мислим какви ще са последиците, ако кажем нещо на някого. Ако кажем на клиента, че момчето не е негов син, той много ще се наскърби. Все едно да изгуби сина си. Нима така ще стане по-щастлив? Дали Бог иска той да е нещастен?

След като кажем това на клиента и избухне голям скандал, може би бащата вече няма да може да плаща училищните такси, както досега. Може богата му жена да му попречи да го прави и момчето да пострада. Ще се наложи то да напусне училище. Поради тези причини аз не знам как да постъпя.“

Тя подписа доклада си и го сложи на бюрото на маа Рамотсве. После се изправи и погледна през прозореца, над акациите, към просторното пресъхнало небе. Хубаво беше да завършиш Ботсуанския колеж за секретарки, при това с резултат от изпитите 97. Но там не преподаваха философия на морала и тя нямаше никаква​ представа как да реши дилемата, до която я бе довело успешното й разследване. Щеше да остави това на маа Рамотсве. Тя беше мъдра жена, с много по-голям опит и щеше да знае какво да направи.

Маа Макутси си запари чаша ройбос и се протегна, както седеше на стола си. Погледна към обувките си с трите блестящи копчета. Дали те знаеха отговора? Вероятно го знаеха.

В същата сутрин, в която маа Макутси проведе невероятно успешното си и въпреки това водещо до главоблъсканица разследване по случая на господин Летсениане Бадуле, господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и безспорно един от най-добрите монтьори в Ботсуана, реши да заведе приемните си деца, с които тъкмо се беше сдобил, в града, на пазар. Тяхното пристигане в къщата беше разстроило сприхавата му прислужница маа Флорънс Пеко, а него беше хвърлило в състояние на колебание и тревога, което на моменти граничеше с паника. Не всеки ден човек отива да поправи дизелова помпа и се прибира с две деца, едното, от които в инвалидна количка, след като се е нагърбил с моралното задължение да се грижи за тях, докато пораснат, а всъщност, що се отнасяше до момичето в инвалидната количка — до края на живота й. Как маа Силвия Потокване, кипящата от жизненост ръководителка на фермата на сираците, успя да го убеди да вземе децата, той не можеше да проумее. Знаеше, че бяха говорили известно време, след което той се съгласи да ги вземе, но как така той се беше нагърбил с това точно там и в този момент? Маа Потокване приличаше на хитра адвокатка, която разпитва свидетел: първо получава съгласието му по някакъв безобиден въпрос, а след това, докато не се е опомнил, го кара да се съгласи със съвсем друго нещо.

Но децата вече бяха дошли и беше късно, за да се променят нещата. Докато седеше в офиса си в сервиза и съзерцаваше купчината книжа, които го чакаха, той стигна до две решения. Едното беше да си вземе секретарка — макар още като го взе, да знаеше, че така и няма да го изпълни, — а второто — да спре да се терзае за това, как бяха дошли децата, и да се съсредоточи върху това, какво трябваше да се прави. В края на краищата, ако разгледаше положението спокойно и трезво, щеше да види, че си има и хубавите страни. Децата бяха много добри — стигаше човек да чуе колко е било смело момичето, за да го разбере — и животът им рязко се промени в положителна посока. Вчера бяха две от сто и петдесетте деца във фермата на сираците. А днес вече живееха в свой дом, имаха свои стаи и баща — да, той вече беше баща!, — който имаше автосервиз. Парите щяха да им стигат, понеже без да е подозрително богат, господин Дж. Л. Б. Матекони беше състоятелен. Нямаше никакви дългове заради сервиза, къщата беше напълно изплатена, а трите сметки в ботсуанския клон на „Барклис банк“ бяха пълни с пули. Господин Дж. Л. Б. Матекони можеше да погледне в очите всеки член на Търговската камара в Габороне и да му каже: „Никога не съм дължал и пени. Дори и едно.“ Колцина днешни бизнесмени можеха да кажат това? Повечето съществуваха на кредит, раболепничеха пред онзи самодоволен господин Тимон Мотоколи, който отговаряше за бизнес кредитите в банката. Той беше чувал, че по пътя от дома си на улица „Каунда“ до банката господин Мотоколи минавал покрай портите на поне петима души, които треперели при мисълта за него. А господин Дж. Л. Б. Матекони можеше, ако пожелае, изобщо да не поздрави господин Мотоколи, в случай че го срещнеше в търговския център — макар че никога не би постъпил така, разбира се.