Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

А щом имам толкова пари, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони, защо да не похарча малко за децата? Разбира се, щеше да ги запише в училище, а защо не дори в частно училище. Там щяха да имат добри учители, учители, които знаеха всичко за Шекспир и геометрията. Така щяха да научат всичко, необходимо, за да си намерят добра работа. Може би момчето… Не, прекалено беше да се надява на това, но тази мисъл беше толкова сладка. Може би момчето щеше да покаже склонност към техниката и накрая да поеме „Тлоквенг роуд спийди моторс“. За няколко секунди господин Дж. Л. Б. Матекони се остави на насладата от тази мисъл: неговият син, неговият син стои пред сервиза и бърше ръцете си с омаслен парцал, след като се е справил чудесно със сложна скоростна кутия. А на заден план, седнали в офиса, той самият и маа Рамотсве, вече много по-стари, с посивели коси, пият ройбос.

Но това беше далеч в бъдещето, а оставаше много да се свърши, за да се стигне до този щастлив завършек. Най-напред щеше да ги заведе в града и да им купи нови дрехи. Както обикновено, от фермата много щедро им дадоха на сбогуване почти нови дрехи, но това не беше същото като това, да имат свои дрехи, купени от магазина. Той предполагаше, че тези деца никога не се бяха радвали на такъв разкош. Никога не бяха разопаковали чисто нови дрехи и не ги бяха обличали, усещайки онази особена, неповторима миризма на новия плат. Щеше да ги закара в града веднага, още същата сутрин, и щеше да им купи всички необходими дрехи. След това щеше да ги заведе в аптеката, за да може момичето да си вземе кремове, шампоани и други неща, от които имат нужда момичетата. Вкъщи имаше само карболов сапун, а тя заслужаваше нещо по-хубаво.

Господин Дж. Л. Б. Матекони докара от сервиза старата зелена камионетка, в която имаше достатъчно място за количката. Когато се прибра, децата седяха на верандата; момчето беше намерило някаква пръчка, която незнайно защо връзваше с връв, а момичето плетеше покривало за каната за мляко. Във фермата ги учеха да плетат и някои дори печелеха награди с творенията си. Тя е надарено дете, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони; това момиче щеше да се справи с всичко, стига да й се дадеше възможност.

Децата го поздравиха възпитано и кимнаха, когато ги попита дали прислужничката им е дала закуска. Той я беше помолил да дойде рано, за да се погрижи за тях, докато той отиде до сервиза, и сега малко се изненада, че тя наистина го е направила. Но за присъствието й свидетелстваха и долитащите откъм кухнята трополене и стържене — обичайния шум, който тя вдигаше, когато беше в лошо настроение.

Под погледа на прислужничката, която с кисела физиономия проследи колата чак до стария Армейски клуб на Ботсуана, господин Дж. Л. Б. Матекони и двете деца тръгнаха към града със старата камионетка. Амортисьорите й бяха сдали багажа и не можеше да се сменят, понеже заводът, който я беше произвел, вече не съществуваше, но моторът още работеше и друсането по изровения път беше истинско приключение за децата. За учудване на господин Дж. Л. Б. Матекони не момчето, а момичето прояви интерес към колата, попита го на колко години е и дали харчи много масло.

— Чувала съм, че старите мотори се нуждаят от много масло — каза тя. — Вярно ли е това, раа?

Господин Дж. Л. Б. Матекони й обясни всичко за износените части на двигателя и онова, което изискват, а тя го слушаше внимателно. Момчето — напротив — сякаш изобщо не се интересуваше от това. Нищо, имаше време. Щеше да го заведе в сервиза и да накара чираците да му покажат как се свалят гайките на колелетата. Тази задача можеше да я свърши и малко момче. Най-добре беше отрано да започне да се учи за монтьор. В идеалния случай това беше занаят, който човек учеше от баща си. Нима самият Господ не се е учил на дърводелство в работилницата на баща си? — помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони. Ако Иисус дойдеше днес, сигурно щеше да е монтьор. Това щеше да е голяма чест за всички монтьори по света. Освен това нямаше съмнение, че щеше да избере Африка — в днешно време в Израел беше твърде опасно. Всъщност, колкото повече размишляваше за това, толкова повече се убеждаваше, че той би избрал Ботсуана, и по-конкретно — Габороне. Е, това вече щеше да е огромна чест за народа на Ботсуана — но нямаше да се случи и нямаше смисъл повече да мисли за това. Господ нямаше да се върне; ние вече бяхме получили своята възможност и, за съжаление, не бяхме се възползвали от нея кой знае колко добре.

Той паркира колата недалеч от британската Висша комисия, като забеляза, че белият рейнджровър на Негово превъзходителство стоеше отпред. Повечето дипломатически коли ходеха в големите сервизи, които имаха най-модерното диагностично оборудване и сметките им бяха баснословни, но Негово превъзходителство особено държеше на господин Дж. Л. Б. Матекони.