Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Точно така! Голяма почивка пада в тази спалня. Той й помага, помага на бедните й крачета да отпочинат. Горката жена.

Маа Макутси се присъедини към смеха им. Тя веднага разбра, че щеше да бъде много по-лесно, отколкото си беше мислила. Както обикновено маа Рамотсве беше права — хората обичаха да говорят и особено охотно говореха за онези, които по една или друга причина ги дразнеха. Човек само трябваше да открие кое събужда яда им и после този яд свършваше цялата работа. Тя бръкна в джоба си, за да провери дали банкнотите още са там; може би накрая дори нямаше да й потрябват. Ако станеше така, можеше да помоли маа Рамотсве да ги даде на чичо й.

— Кой е мъжът, който живее в тази къща? — попита тя. — Има ли си съпруга?

При тези думи и двете се закискаха.

— Има си жена, и още как — каза по-възрастната. — Тя живее в тяхното село, недалеч от Махалапие. Той ходи там през почивните дни. А тази жена е градската му съпруга.

— А селската съпруга знае ли за градската?

— Не — отвърна другата прислужничка, — това не би й харесало. Тя е католичка и е много богата. Баща й имаше четири магазина и й купи голяма ферма. А после изкопаха в тази ферма голяма мина и платиха на тази жена много пари. Така тя купи на мъжа си голямата къща. Но тя не харесва Габороне.

— Тя е от хората, които не обичат да напускат селото — намеси се по-младата. — Има такива хора. Тя оставя мъжа си да живее тук и да ръководи някакво нейно тукашно предприятие. Но той е принуден да се връща всеки петък, като ученик, който се прибира вкъщи за почивните дни.

Маа Макутси погледна към чайника. Беше страшна жега и тя се чудеше дали нямаше да й предложат чаша чай. За щастие, по-възрастната прислужничка проследи погледа й и го стори.

— Ще ви кажа и друго — каза по-младата прислужничка, докато палеше котлончето под чайника. — Ако не се страхувах, че може да си изгубя работата, щях да напиша едно писмо до жена му и да й кажа за другата жена.

— Той ни каза — намеси се по-възрастната, — че ако кажем на жена му, веднага ще ни уволни. А пък ни плаща добре. Повече отколкото във всяка друга къща на тази улица. Затова не бива да губим тази работа. И си затваряме устата…

Тя се сепна, след което двете се спогледаха ужасени.

— Олеле! — извика по-младата. — Какво направихме? Защо така се разприказвахме? Ти да не си от Махалапие? Жена му ли те праща? Свършено е с нас! Олеле, колко сме глупави!

— Не — побърза да ги успокои маа Макутси. — Не познавам жена му. Дори не съм чувала за нея. Този, който ме прати, е мъжът на другата жена. Той иска да разбере какво прави тя. Това е всичко.

Двете прислужнички се поуспокоиха, но по-възрастната още изглеждаше разтревожена.

— Но ако ти му кажеш какво става, той ще подбере жена си, а може и да каже на истинската с, че мъжът й има друга жена. И така пак ще сме свършени. Все едно е.

— Не — каза маа Макутси, — не съм длъжна да му казвам какво става. Мога да му кажа, че се среща с някакъв мъж, но аз не знам кой е той. Какво значение има за него? Той иска само да знае дали тя се среща с друг. Няма значение кой е този мъж.

По-младата прислужничка прошепна нещо на по-възрастната, която се навъси.

— Какво има, маа? — попита маа Макутси.

По-възрастната я погледна право в очите​.

— Сестра ми се чудеше какво ще стане с момчето. Нали разбирате, онази жена има момче. Нея може да не харесваме, но харесваме момчето. А пък това момче е син на този мъж, не на другия. И двамата имат много големи носове. Няма съмнение. Само като ги видиш, и сама ще разбереш. Този е баща на момчето, нищо че то живее с другия.

То идва тук всеки следобед след училище. Неговата майка му е забранила да казва на другия си баща, че идва тук, и затова момчето пази това в тайна. Това е лошо. Децата не бива да се учат да лъжат. Какво ще стане с Ботсуана, ако учим децата да постъпват така? Накъде ще тръгне Ботсуана, ако има толкова много нечестни момчета? Бог ще ни накаже, сигурна съм. Не мислиш ли така?

Когато се върна при остина, паркиран на сянка, маа Макутси изглеждаше замислена. Чичо й беше задрямал и от единия край на устата му течеше лига. Тя го докосна леко по ръката и той се събуди стреснат.

— А! Ти си добре! Радвам се, че се върна.

— Вече можем да тръгваме — каза маа Макутси. — Разбрах всичко, което ми трябваше.

Те отидоха право в „Дамска детективска агенция №1“. Маа Рамотсве я нямаше и затова маа Макутси на своя глава плати на чичо си с една от банкнотите от петдесет пули и седна зад бюрото си, за да напечата своя доклад.