Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Виждаш ли онази кола? — каза на момчето господин Дж. Л. Б. Матекони. — Това е много важна кола. Познавам я много добре.

Момчето сведе очи и нищо не каза.

— Това е много красива бяла кола — обади се отзад момичето. — Прилича на облак с колела.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна и се обърна към момчето.

— Е, как мислиш, колко цилиндъра има двигателят на тази кола?

— Един ли? — каза тихо момчето, без да вдига очи.

— Да бе, един! — намеси се подигравателно сестра му. — Това да не ти е двутактов!

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна изненадан.

— Двутактов ли? Откъде знаеш за двутактовите?

Момичето сви рамене.

— Отдавна знам за тях. Те вдигат много шум и маслото се смесва с бензина. Слагат ги най-вече на мотори. Никой не харесва двутактовите двигатели.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Така е, двутактовите двигатели често създават проблеми. — Той направи пауза. — Но няма какво да стоим тук и да си говорим за двигатели. Трябва да отидем в магазина и да ви купим дрехи и други неща, които са ви нужни.

Продавачките бяха много мили с момичето и влизаха с нея в пробната, помагаха й да облича роклите, които си избираше. Тя беше скромна и все избираше най-евтините дрехи, но казваше, че точно такива й трябвали. Момченцето прояви по-голям интерес; то избираше възможно най-ярките ризи и се влюби в чифт бели обувки, които сестра му категорично отхвърли като непрактични.

— Не можем да му вземем тези обувки, раа — каза тя на господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще се изцапат за нула време и след това ще ги захвърли. Това момче е много суетно.

— Разбирам — каза замислено господин Дж. Л. Б. Матекони. Момчето беше възпитано и се държеше прилично, но онзи лелеян образ на неговия син пред „Тлоквенг роуд спийди моторс“, сякаш угасна. Появи се друг образ, на момче с елегантна бяла риза и костюм… Но това не беше съвсем хубаво.

Те приключиха с пазаруването и тъкмо се връщаха през широкия площад пред пощата, когато един фотограф ги извика.

— Мога да ви снимам — каза им. — Тук, на място. Застанете под това дърво и аз ще ви снимам. Моментална снимка. Едно хубаво семейство.

— Искате ли — попита ги господин Дж. Л. Б. Матекони. — Тази снимка ще ни напомня за пазаруването.

Децата го погледнаха сияещи.

— О, да, моля те — каза момичето и добави: — Никога не са ме снимали.

Господин Дж. Л. Б. Матекони застина. Това момиче, вече почти девойка, никога не беше имало своя снимка. Тя нямаше никакви спомени от детството, нищо, което да й напомни каква е била. Нямаше нищо, никакъв образ, за който да каже: „Това съм аз.“ А това означаваше, че никога никой не бе искал да има нейна снимка; дотогава тя не бе имала значение за никого.

Гърлото му се сви и за миг той усети огромна жалост към двете деца; жалост, примесена с обич. Той щеше да им даде всичко това. Щеше да им даде всичко, отнето дотогава. Щяха да имат всичко, което получаваха другите деца, нещата, които другите деца приемаха като даденост; той щеше да им върне цялата тази обич, годините изгубена обич, малко по малко, докато везните се уравновесят.

Той закара количката пред дървото, където фотографът беше настанил студиото си на открито. След това фотографът се наведе зад фотоапарата си, закрепен върху паянтов триножник, и махна, за да привлече вниманието на модела. Чу се щракване, след него бръмчене и с вида на фокусник, който изпълнява номер, фотографът отлюспи защитния лист и размаха снимката, за да може да изсъхне.

Момичето я погледна и се усмихна. След това фотографът настани момчето, което застана широко усмихнато с хванати зад гърба си ръце — и се повтори представлението с проявяването и щастието върху детското лице.

— Готово — каза накрая господин Дж. Л. Б. Матекони. — Сега можете да си ги сложите в стаите. А някой ден ще си направим още снимки.

Той се обърна и понечи да хване количката, но застина на място и ръцете му паднаха безполезни и безжизнени.

Пред него, хванала в дясната си ръка кошница, пълна с писма, стоеше маа Рамотсве. Тя тъкмо беше тръгнала към пощата, когато го видя и се спря. Какво ставаше? Какво правеше господин Дж. Л. Б. Матекони и какви бяха тези деца?

Флорънс Пеко, киселата и вечно недоволна прислужничка на господин Дж. Л. Б. Матекони, получи постоянно главоболие от мига, в който разбра, че маа Рамотсве е бъдещата жена на нейния шеф. Когато имаше неприятности, главата лесно започваше да я боли и дори най-малката беда можеше да й докара главоболие. Съдебният процес на брат й например беше истински сезон на главоболията, а всеки месец, когато му отиваше на посещение в затвора, близо до индийския супермаркет, главата започваше да я цепи още преди да се нареди на тътрещата се опашка от роднини. Брат й се беше замесил в кражби на коли и макар че тя свидетелства в негова полза — каза, че е присъствала, когато той се е съгласил да се грижи за колата на някакъв приятел (версия, съшита с бели конци) — знаеше, че той е точно толкова виновен, колкото обвинението се опитваше да го изкара. Всъщност престъпленията, за които го осъдиха на пет години затвор, най-вероятно бяха съвсем малка част от онова, което бе извършил. Но не в това беше въпросът — тя беше крайно възмутена от присъдата и изрази чувствата си с викове и жестове към полицаите в съда. Съдийката, която вече излизаше, се върна на мястото си и нареди да изправят Флорънс пред нея.